Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— О, не, разбира се.
— Тогава защо повдигаш този въпрос?
— Просто статистически пример, съвпадение, което може да ти се стори интересно. На планетата няма зоопарк, в който да не се отглеждат такива животни. И стадата стават все по-многобройни…
— Божичко! Никога ли не преставаш да мислиш за следващия колапс?
— Никога.
Окото на Мърчисън отдавна бе залязло. Сега изгревът обагряше хоризонта на изток в кървавочервено и това все още сепваше Уитбред. На обитаемите светове червените изгреви бяха редки. Прелетяха над някакъв архипелаг. На запад продължаваха да светят светлини. Виждаше се гигантски град, пресечен от тъмни ивици обработваема земя. На човешките планети тези места щяха да са паркове. Тук представляваха забранена територия, охранявана от страшни демони.
Джонатан се прозя и погледна извънземната до себе си.
— Струва ми се, че снощи те нарекох „брат“.
— Зная. Искаше да кажеш „сестра“. Полът е важен и за нас. Въпрос на живот и смърт.
— Не, всъщност исках да кажа „приятел“ — смутено поясни юнкерът.
— Фюнч(щрак) е по-близка връзка. Но се радвам, че ме смяташ за приятел — отвърна сламкарката. — За нищо на света не бих се отказала от преживяването да те опозная.
Настъпи неловко мълчание.
— Най-добре да събудя другите — тихо рече Уитбред.
Самолетът рязко се наклони и зави на север. Сламкарката на Джонатан погледна града под тях, вдигна очи към илюминатора на отсрещния борд, за да провери положението на слънцето, после се изправи, влезе в пилотската кабина и зацвъртя.
— Хорст — каза Уитбред. — Господин Стейли. Събудете се.
Хорст Стейли бавно се разсъни. Все още продължаваше здраво да стиска гранатохвъргачката.
— Да?
— Не зная. Променихме курса и сега… слушай. — Сламкарките продължаваха да писукат. Гласовете им постепенно се повишаваха.
38. Развръзка
Сламкарката на Джонатан се върна на мястото си.
— Започна се — каза тя. Сега не говореше като Уитбред. Говореше като извънземна. — Война.
— Между кого? — попита Стейли.
— Между моята господарка и цар Петър. Другите още не са се намесили, но е неизбежно.
— Война заради нас ли? — смаяно рече Уитбред. Още малко и щеше да се разплаче. Преобразяването на неговата фюнч(щрак) му идваше прекалено много.
— Заради юрисдикцията над вас — поправи го сламкарката, после потръпна, отпусна се и внезапно от полуусмихнатите извънземни устни се разнесе гласът на Джонатан. — Засега не е чак толкова зле — участват само воини, които извършват отделни набези. Всеки иска да покаже на другия на какво е способен, без да унищожава нищо ценно. Другите господарки ще им оказват натиск да не разширяват бойните действия, за да не се стигне до колапс.
— Божичко — промълви Джонатан и мъчително преглътна. — Но… добре дошъл пак, братле.
— Какво е нашето положение? — попита Стейли. — Къде ще идем сега?
— На неутрална територия. В Замъка.
— В Замъка ли? — възкликна Хорст. — Той е в имението на твоята господарка! — Ръката му отново се стрелна към пистолета.
— Не. Мислиш ли, че другите ще дадат на господарката ми чак толкова голяма власт над вас? Всички посреднички, които видяхте, са от моя клан, но самият Замък принадлежи на стерилен мъжкар. Пазител.
Стейли я погледна недоверчиво.
— Какво ще правим, когато отидем там?
Сламкарката сви рамене.
— Ще чакаме да видим кой ще спечели. Ако победи цар Петър, той ще ви върне на „Ленин“. Може би тази война ще убеди Империята, че е най-добре да ни остави на мира. Възможно е дори да ни помогнете. — Тя презрително махна с ръка. — Да ни помогнете! И това е смотаняшка идея. Никога няма да настъпи край на Циклите.
— Да чакаме ли? — измърмори Стейли. — Не и аз, по дяволите! Къде е тая твоя господарка?
— Не! — извика извънземната. — Хорст, не мога да ти помогна да направиш такова нещо. Освен това няма да успееш да победиш воините. Те са страшни, Хорст, по-страшни от вашите морски пехотинци. А вие? Трима неопитни младши офицери с оръжие, което сте взели от стар музей…
Стейли погледна надолу. Наближаваха града на Замъка. Видя космодрума, сиво открито пространство сред зелени площи. Зад него се издигаше самият Замък и кулата с кръглия балкон. Колкото и малък да беше, той изпъкваше сред индустриалната грозота на безкрайните небостъргачи.