Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Не тръгвам без моята кралица — заяви Давока.
— Ако останеш тук, ще те убият, а нея няма да я откриеш. — Махна към дългия меч в ръцете на младежа. — Можеш ли да използваш това?
Момчето стисна по-здраво дръжката на оръжието и кимна.
— Ами, тогава следващия път го използвай, а недей само да стоиш и да зяпаш.
Тръгна към двора и Арендил го последва, като подтичваше.
— Давока — изсъска през рамо момчето. — Моля те!
Френтис затича към западната стена. Портите сигурно вече бяха във волариански ръце, значи трябваше да намерят друг начин да напуснат града. Стигна стената и погледна назад — Давока все пак го беше последвала. Продължи още петдесетина стъпки покрай стената и най-сетне го откри — плитък канал, пълен със смрадлива вода, която се оттичаше към градската канализация през шахта в основата на стената.
— Много е тясно — каза Арендил, сбърчил нос от миризмата.
Каналът беше висок едва една стъпка, но поне не беше затворен с решетка.
— Съблечи се — каза му Френтис и смъкна ризата през главата си. — Намажи се с лайна. Така ще се промушиш по-лесно.
Загреба мръсотия от канала и я намаза по гърдите и ръцете си. Мушна меча си напред, после легна и пропълзя в стеснението. Каменната зидария на стените ожули кожата му. Раната на хълбока го смъдеше от контакта с мръсотията — възпалението не му мърдаше. Изсумтя за последно и се измъкна от канала, после се наведе и подаде ръка на момчето. То мушна дългия си меч, после се навря на свой ред в тесния канал, като се давеше от вонята. Следваща поред беше Давока, копието ѝ издрънча покрай тях, след миг се появи и главата ѝ. Жената стискаше зъби и извиваше тяло да се промуши през стеснението. Френтис и Арендил я хванаха за ръцете и я издърпаха. Младежът зяпна голите ѝ гърди, нищо че бяха омазани с лайна. Тя го перна отстрани по главата и се наведе да си вземе копието.
— Как ще намерим пътя тук долу? — попита Арендил, като разтриваше слепоочието си.
Френтис се засмя. Не подозираше, че помни какво е да се смееш.
— Лесно. Както човек намира пътя у дома си.
Канализацията се изливаше в реката и Френтис реши да поемат по най-прекия път натам, по северния ръкав — така щяха да излязат близо до северния път и оттам да се придвижат до Дома на ордена. Накара Давока и Арендил да го изчакат, а той пропълзя по тръбата към реката да огледа северната порта на отсрещния бряг. Караулката при портата вече се охраняваше от варитаи, други патрулираха по стената, имаше и стрелци. Надявал се бе да пропълзят покрай брега и да минат по канала под крепостната стена, но нямаше как да го направят незабелязано, а да преплуват срещу течението беше невъзможно.
— Няма да стане — докладва той, след като се върна при другите. — Превзели са стените.
— Друг път няма ли? — попита Давока.
— Само един. — Този вариант не му харесваше, маршрутът беше труден и щеше да удължи с мили промъкването им към Дома на ордена, но всички други подстъпи със сигурност се охраняваха. Мразеше воларианците, но уважаваше безспорната им ефективност.
— Бил си там — каза Давока, докато Френтис ги водеше на изток през лабиринт от тунели. Газеха през смрадлива вода и Арендил продължаваше да се дави на всяка втора крачка. — Видял си убийцата.
„Очите на краля… звукът, с който се счупи вратът му, като скършен сух плавей…“
— Да.
— И е станало внезапно, без предупреждение? Никой не е можел да го спре?
— Ако можеше, щях лично да го спра.
Пауза, докато Давока търсеше правилните думи.
— Горинът… естеството на убийцата? Името ѝ?
— Воларианка. Не знам как се казва.
Вдигна ръка, чул ехо на звук в тунелите, кратък вик, който секна рязко. Приклекна. Чакаше и се ослушваше. Долови тих шепот, някакви хора спореха, груби гласове, но не можа да различи думите.
Френтис пропълзя напред, като плъзгаше стъпала по пода, за да не разплисква водата. Спря при един ъгъл. Тук гласовете се чуваха по-ясно. Бяха двама, мъже.
— Няма да стоя тука цяла нощ, да знаеш — чу се гърлен шепот, изтънял от отчаяние.
— Ми иди се поразходи навън тогаз — отвърна другият, по-спокойно, но все пак с тревога и страх. — Завържи нови приятелства.
Пауза, после първият промърмори сърдито:
— Трябва да има и нещо по-добро от тая тръба с лайна.
— Няма — каза Френтис и излезе иззад ъгъла.