Владетелят на кулата

— Дело на вещицата е това — измърмори под нос командирът на варитайския батальон.

Генералът го прикова с гневен поглед и го посочи с пръст като с копие.

— Този е понижен до обикновен войник. Махнете го от очите ми и гледайте да е в първата атака днес.

Забоде поглед в картата, докато извеждаха разжалвания.

— Срещу всяка логика и историческо познание — измърмори той. — Когато стените паднат, градът пада и победителите жънат наградата си от плячка и плът. Винаги е било така. — Вдигна рязко глава и погледът му ме намери. — Нали, мой учен робе?

Можеше да е капан или просто знак за невежеството му. И в двата случая нямах време да измисля свястна лъжа.

— Простете, господарю, но не е точно така. Има един исторически паралел на настоящата… на настоящото затруднение.

— Паралел — тихо повтори той, изправи гръб и се разсмя. Офицерите побързаха да се присъединят. Генералът разпери ръце и вдигна вежди. — Ами, просветли ни тогава нас, невежите волариански глупци, велики Верниерс. Кога и къде е бил този паралел?

— По време на Ковашката ера, господарю. Преди почти осемстотин години. Войните, изковали Воларианската империя.

— Знам какво е Ковашката ера, алпирански нещастнико. — Личеше си, че с мъка сдържа гнева си, и за пореден път си помислих, че все още съм жив само благодарение на съпругата му. — Казвай — подкани ме той, когато гневът му постихна.

— Град Кетия — казах аз. — На който е наречена съвременната провинция Ескетия. Той последен отстъпил пред имперското войнство, издържал близо година, преди стените му да паднат, но с това битката не свършила. Кралят на града, прочут воин, а и надарен с магически сили, както твърди легендата, вдъхновил своите хора за истински подвизи на издръжливостта, пред които дори въображението е безсилно. Всяка къща се превърнала в крепост, всяка улица — в бойно поле. Казват, че имперските войници се изпълнили с отчаяние и ужас, били убедени, че градът никога няма да падне.

— Но е паднал — каза генералът. — Самият аз съм се разхождал сред руините на Кетия.

— Да, господарю — казах. — Битката се обърнала, когато Съветът назначил нов командир, Вартек, останал в историята като Копието, защото лично предвождал хората си в битка, винаги пръв се врязвал във вражеските линии. Храбростта му разпръснала страховете на войниците. Сражавали се в продължение на седмици, но накрая Кетия все пак паднал, всички мъже били избити, а жените и децата — поробени.

Възцари се пълна тишина, генералът ме гледаше с ледена ярост. Не помръдвах, не мигвах дори. Читателят трябва да разбере, че думите ми не бяха проява на смелост, не бях планирал да нанеса обида с подтекста, който те носеха. Просто бях изпълнил нареждането на господаря си, разказвайки исторически факт такъв, какъвто го познаваме от източниците.

— Почитаеми съпруже. — Форнела се бе появила на палубата, облечена в семпла рокля от бял муселин с червен сатенен шал на раменете. Застана до съпруга си и сложи чаша с вино до ръката му. — Пийни още една чаша, сърце мое. Може би виното ще те разсее от древните измишльотини, които дрънка моят прескъп роб.