Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Любими?
— Убийте я! — извика кралицата с ужас и мъка. — Убийте ги и двамата!
Стражи се втурнаха от всички краища на залата с наведени за атака алебарди. Жената не им обърна никакво внимание; вместо това гледаше неотклонно към Лирна, лицето ѝ бе зачервено и изкривено от злоба и жажда за мъст. Протегна ръце към наближаващите стражи и от дланите ѝ изригна огън.
Лирна политна назад от шок и пред горещата вълна, която жената завихряше около себе си, пламъците поглъщаха стражите и придворните като водовъртеж. Лирна видя как огънят окъпа малката Дирна, после и майка ѝ, после малкия Янус, телата им изгоряха и почерняха за секунди. Би изпищяла, но вонята на дим и горящо месо я давеше, тя пълзеше в ужас по пода и се гърчеше в напъни за повръщане.
— Ти ми го отне! — крещеше на волариански жената и вървеше към Лирна с нестабилна крачка, кръв капеше от очите ѝ на големи червени сълзи. — Ти ми отне любимия. Ти, миризлива фуста такава!
Нечий силует залитна през завихрения дим, докато жената вдигаше ръце към Лирна, и се протегна да я задържи. „Ал Телнар!“ — осъзна в потреса си Лирна.
Лордът се сборичка с жената, крещеше ѝ нещо, но думите му се изгубиха в рева на пожара. Жената оголи зъби в хищна гримаса и заби отворена длан в лицето му. Ал Телнар политна назад, падна на колене, после се срина безжизнен на пода — ударът беше набил носа му навътре в черепа.
Лирна пълзеше панически назад. Жената залитна към нея, вдигна ръце, изляха се пламъци… и я погълнаха.
11.
Френтис
Ножът потъна в плътта му и събуди агония, която моментално се разля по цялото му тяло. Чу писъци, собствените си писъци, после краката му се подгънаха. Все едно го изстискваше юмрук, сглобен от милион стоманени игли; болката беше толкова силна и гъста, че той усети как съзнанието му се изплъзва, как спомените му избледняват и отстъпват пред изтезанието. Вейлин, Орденът, жената… очите на краля точно преди да го убие, как грееха… човек, открил спасение от вината. Някъде отдалеч долитаха и други писъци, въздухът изведнъж се нагорещи, но всичко беше смътно и безинтересно, случваше се от другата страна на стената от болка, която го обграждаше. Успя да оформи още една, последна мисъл: „Поне аз няма да съм жив, за да изстрадам своята вина.“
А после всичко се промени, причинената от ножа агония срещна нещо и се извъртя, срещна ехо от предишна болка, срещна семе закърняло, непорасло, а сега внезапно възродено. „Семето ще покълне…“ Юмрукът от стоманени игли изчезна, замени го нещо по-лошо — изгарящ, изпепеляващ огън лумна в тялото му, плъзна по кожата му, намери белезите му. И лумна още по-силно, в стръмно кресчендо, белезите по торса му се нажежиха със сила невиждана… А после и това изчезна. Невъзможната болка се стопи… изчезна заедно с връзката.
Издиша бурно и се затъркаля по пода, усещането за свобода го заливаше като прилив. Вдигна ръце към гърдите си да потърси белезите, но не ги намери, кожата му беше гладка като на бебе. Нямаше ги, изцелени, отнети. „Няма белези, няма връзка. Мога да се движа. МОГА ДА СЕ ДВИЖА!“
Понечи да се надигне, но изохка, сподирен от нова болка в хълбока, там, където се беше забил ножът на принцесата. „Нож на Ордена“ — помисли си с почуда той и го изтегли. Раната беше лоша и кървеше обилно, но нямаше да го убие. Той се надигна със залитане и откри, че се намира в средата на огнен ад. Навсякъде се валяха почернели трупове, други още горяха, пламъци и дим покриваха стените, трупът на краля лежеше пред него с отворени очи, които го гледаха мъртви.
Вик отляво го откъсна от страшната гледка, той се обърна и видя жената, пламък течеше от ръцете ѝ към проснатата принцеса Лирна. След миг огънят обхвана косата ѝ, лицето ѝ, роди писъци на агония и смъртен ужас.
— Не — каза жената, угаси пламъците си и залитна към Лирна. — Така е твърде бързо. Ще уредя да те насилват всеки ден цяла година. Ще те режа, парче по парче. Ще те…
Острието на алебардата се заби в гърба ѝ и щръкна от гърдите ѝ. Жената се изви на дъга, кръв шурна от устата ѝ. Тя застина така, изви глава настрани, очите ѝ откриха лицето му.
— Любими — каза тя и се усмихна в червено, усмивка, изтъкана от обожание. Френтис завъртя алебардата и видя как светлината в очите ѝ угасва.
Принцесата продължаваше да пищи, но намери сили да се надигне, ръцете ѝ дращеха по лицето и косата да угасят пламъците.
— Принцесо… — Той тръгна към нея, но тя се дръпна, без да спира да пищи, и хукна през дима, синята ѝ рокля бързо се изгуби. Френтис затича след нея, блъскаше се в пламтящи стени, прескачаше овъглени трупове. В коридора нямаше толкова дим. В далечината ехтяха писъци, принцесата все така тичаше, гонена от ужаса и болката. Френтис продължи след нея, спря за миг край трупа на един гвардеец в коридора. Този не беше изгорен — гърлото му беше прерязано. Изотзад, с един удар. „Куритаи. Тук са. Започнало е.“