Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Двамата мъже, приклекнали в тунела, го зяпнаха, после скочиха на крака. По-дребният, с обръсната глава и златна обица, държеше кинжал с дълго острие. Другият, едър мъж с рошава тъмна коса, размаха тоягата си към Френтис.
— Кой си ти бе? — попита едрият.
— Брат от Шестия орден.
— Да бе, а къде ти е плащът? — Едрият тръгна напред, вдигнал заплашително тоягата си, но бързо-бързо спря, когато върхът на късия меч на Френтис цъфна под брадичката му.
— Това достатъчно доказателство ли е? — попита Френтис.
По-дребният, изглежда, се канеше да се намеси, но после видя Давока да се приближава с копие в ръце.
— Нищо лично, братко — каза той, прибра кинжала под колана си и вдигна ръце. — Аз съм Улвен, а този добър човек го знаят като Мечока, заради косата му. Ний сме просто две честни души, дето дирят избавление.
— Сериозно? — Френтис кривна глава, взрян в страховитата мутра на по-едрия. — Когато този тип събираше данък за Едноокия, му викаха Греблото, а на теб ти викаха Плъха, понеже си изключително надежден.
По-дребният се дръпна назад и присви очи.
— Познавам ли те, братко?
— Когато ме наритваше, ми викаше торба с лайна. Ако помня добре, в нощта, когато дадох името на Едноокия, ти беше точно зад него.
— Френтис — прошепна онзи, отчасти с изумление, но повече със страх.
— Брат Френтис — поправи го той.
Плъха преглътна и хвърли поглед през рамо, готов да си плюе на петите.
— Това… беше много отдавна, братко.
Често си бе мечтал за отмъщение, за шанс да си върне за побоищата и откраднатата плячка. Би било съвсем лесно да го убие, все пак беше натрупал завидна практика в убийствата.
— Едноокия обвини нас, между другото — продължи Плъха, като бавно отстъпваше назад. — Че не сме те видели оная нощ. Наложи се да избягаме от града, години наред живяхме като последни просяци.
— Колко жалко. — Френтис се вгледа в очите на Греблото и видя там само страх, като при разбойника в пустинята или първия помощник на контрабандиста…
— Тръгнали сме към пристанището — каза той, дръпна меча си и тръгна напред покрай Плъха, който побърза да му направи път. — Може да дойдете с нас, но чуя ли и една нахална дума от тебе или от Греблото, с вас е свършено. Ясно?
Близо час газиха през мръсотията, преди да стигнат до тръбата, която стърчеше от стената на пристанището. Звуците от падането на Варинсхолд стигаха до тях през канавките, писъци и викове, рев на пожари, трясък на сринати стени. От време на време чуваха трясък на стомана и гневни викове… последвани от писъците на победените.
— Леле! — изохка Плъха, вдигнал поглед към кръвта, която капеше от една шахта в тавана на тунела. — Не вярвах, че някога ще ми стане жал за градската стража.
Френтис надникна през края на тръбата и видя волариански кораби, струпани около кейовете на пристанището, и други в открити води, които все така бълваха към брега натоварени с войници лодки. Разстоянието до най-близкия кораб беше стотина крачки, никакъв проблем за стрелците на борда, ако имаше такива. Имаше голяма вероятност да ги видят, но друг вариант нямаше, затова им оставаше да се надяват, че стрелците са били изпратени в града.
— Нещо против аз да мина пръв, братко? — писа се доброволец Плъха. — Един вид да ви разчистя пътя?
— Майната ти — отвърна Греблото. — Що па ти да си пръв?
— Защото последният рискува да получи стрела в гърба, затова — каза Френтис. Махна на Арендил да се приближи. — До скалите под тръбата има десет стъпки — каза му. — Отлив е, така че няма да плуваме. Придържай се към скалите и върви на север. Като стигнеш до носа и се скриеш от корабите, ни изчакай. — Кимна на Давока. — Ти тръгваш след него. После вие двамата — добави той, когато Плъха отвори уста да възрази.
Арендил си пое дълбоко дъх, после се мушна в тръбата, пропълзя през нея и се изгуби от поглед. Давока се поколеба за миг, преди да го последва.
— Ако ти умреш? — попита Френтис тя.
— Домът на ордена е на дванайсет мили западно оттук. Намерете северния път и тръгнете по него.
Тя кимна и се мушна в тръбата. Френтис се обърна към Плъха и Греблото — двамата хвърляха ези-тура. Плъха загуби и Греблото се ухили до уши.
— Да ти е сладка стрелата, дребно копеленце такова — каза той и се навря с мъка в тръбата.
— Тоя тлъст задник ще задръсти тръбата — изръмжа Плъха, когато Греблото се забави. Накрая, с много мъка, едрият мъж изпълзя до края и изчезна от поглед. След миг до слуха им стигна приглушената му псувня при приземяването след скока.
Плъха не чака да го подканят — мушна се в тръбата, пропълзя за секунди и скочи. Френтис го последва, подаде глава навън и вдиша жадно чистия морски въздух. Измъкна се и скочи долу на скалите, стъпалата му се хлъзнаха по мокрия камък, но той все пак запази равновесие. Видя Греблото да се мъкне към носа, Плъха вече го беше настигнал. Френтис погледна назад към корабите в пристанището — хора тичаха по палубите, но не личеше някой да ги е видял.