Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ти такова… различна си — тихо каза Давока, като я оглеждаше от глава до пети.
— Това са само такъми, сестро, като на кон — отвърна Лирна на лонакски. — Маскировка. — „С изключение на това“ — помисли си тя и докосна ножа за хвърляне, който висеше на врата ѝ. Откакто бяха излезли от прохода, го беше носила открито, но сега реши, че ще е най-добре отново да го скрие, затова го свали и го пъхна под дантелите на бюстието си. „Никога не се разделяй с него.“
— Принцеса Лирна Ал Ниерен! — Лакеят при вратата обяви появата ѝ със силен глас и удари три пъти с жезъла си по мраморния под на тронната зала. На лордовете се полагаше само едно удряне с жезъла, на аспектите — две, а на нея и на кралицата — по три. Това беше един от ритуалите, които беше въвел баща ѝ. Веднъж го беше попитала какво означават ударите с жезъла и в отговор получи само мълчалива и крива усмивка. „Всички ритуали са празни“, беше написал Релтак. Колкото повече четеше мъдростите на стария лонакски философ, толкова повече ѝ допадаха прозренията му.
— Сестро! — Малциус дойде да я поздрави, прегърна я силно и топло. — Изплаши ме до смърт с тези свои приключения — прошепна ѝ.
— И аз се поуплаших, братко. Имаме да обсъдим много неща.
— Всяко нещо с времето си. — Той отстъпи назад и протегна ръка към средата на залата, където стояха двама души, мъж и жена, и двамата млади, облечени в дрипави дрехи, но иначе красиви в лице и атлетични в тяло. Мъжът беше як и със сурови черти, с изпито, някак гладно лице. Жената бе също толкова поразителна, изящна като танцьорка и красива по някакъв тъмен начин. Изглеждаше поуплашена от обкръжението си, стоеше близо до мъжа и хвърляше смутени погледи на придворните и стражата.
— Идваш тъкмо навреме за радостното събитие — каза Малциус и тръгна към младия мъж. — Брат Френтис. — Поклати невярващо глава. — Представа си нямаш колко се радвам да те видя!
Лирна отиде на обичайното си място вляво от трона, поспря да целуне по бузата кралицата и да поздрави шепнешком племенника и племенницата си.
— Носиш ли ми подарък, лельо? — попита малката Дирна.
— Да. — Стисна лекичко нослето ѝ и момиченцето се изкиска. — Лонакско конче за теб и нов другар в игрите за брат ти. Утре всички ще идем да пояздим.
— Дойдох… — казваше брат Френтис с пресеклив глас, докато Лирна сядаше на мястото си. — Дойдох, ваше величество. Да моля за… прошка.
— Прошка? — отвърна със смях кралят. — За какво?
— За Унтеш, ваше величество. Не удържах стената… хората ми… Градът падна заради моя провал.
— Градът щеше да падне така или иначе, братко. Не търси прошка за несъществуващ провал.
Погледът на Лирна се спря върху лорд Ал Телнар, бивш министър на кралските строежи, който стоеше в дъното на залата. Лицето му, което обикновено изразяваше било самодоволство, било раболепие с надежда за поредната облага, сега изглеждаше някак напрегнато. Лордът забеляза, че Лирна го гледа, и се поклони. Беше чула от камериерките, че именно той е познал Френтис на пристанището, чудесна възможност да се докопа отново до кралското благоволение. „Но защо не триумфира? — зачуди се тя. — Похотливите му погледи също са изчезнали някъде, защо?“ Ал Телнар я ухажваше от години и тя от години го режеше също толкова остро, колкото режеше Дарнел, но пак като васалния лорд и бившият министър не се беше отказал от надеждите си.
— През всичките дълги години на робство и мъчения — продължи брат Френтис — единственото ми желание бе да се изправя пред вас и да помоля за прошка.
— В такъв случай ще трябва да те разочаровам — отговори Малциус, пристъпи напред с разперени ръце и прегърна крепко Френтис. — Няма за какво да ти прощавам. — Малциус се дръпна леко назад, с ръце върху раменете на Френтис. — Е, разкажи ми как се озова тук и то в такава прекрасна компания.
Френтис се усмихна леко със сведена глава, кимна, посегна да хване главата на краля с две ръце, изви я рязко нагоре и настрани и му счупи врата.
Лирна скочи на крака, ножът се озова в ръката ѝ. Не помнеше да го е вадила от дантелите на бюстието си. Всеобщият шок отстъпи пред писъци, объркване и гняв, кралицата пищеше, грациозната жена с Френтис се наведе под алебардата на един от стражите и го удари с юмрук в гърлото. Ножът на Лирна излетя от ръката ѝ и се заби в хълбока на Френтис. Той потръпна, гърбът му се изви назад, от гърлото му се изтръгна вик, страшен като писъците на Кирал, той се строполи на мраморния под и се загърчи в агония.
Воларианката се извърна от мъртвия страж в краката си и зяпна невярващо сгърчения Френтис, който изведнъж утихна и се отпусна безжизнено. Една-единствена дума на волариански се отрони шепнешком от устните ѝ: