Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— К-кралят… — заекна поваленият лорд-маршал, вдигнал поглед към Френтис, лицето му побеляло от загубата на кръв.
Френтис отиде при него, огледа раната и разбра, че вече никой не може да му помогне.
— Кралят е мъртъв — каза той. — Но принцеса Лирна е жива. Трябва да я намеря.
— Брат… Френтис, нали? — изграчи гвардеецът. — Видях те… с Вълчите бегачи… преди години…
— Да. Брат Френтис. — „Аз съм брат от Шестия орден.“ — А вие, милорд?
— С-Смолен… — Закашля се и по брадичката му пръсна кръв.
— Милорд, раната ви… не мога да…
— Нямай грижа за мен, братко. Потърси я в източното крило… Покоите ѝ са там… — Очите му започнаха да се замъгляват и гвардеецът се усмихна. — Кажи ѝ… беше страхотно да пътувам толкова надалече със… с жената, която обичам…
— Милорд?
Усмивката изчезна от устните на лорд-маршала и лицето му се отпусна в маската на смъртта. Френтис го стисна за рамото, после се изправи, свърна зад ъгъла и хукна по коридора. Можеше само да се надява, че тича в правилната посока, на изток. Тук дворецът беше празен, нямаше трупове, макар че звуците на клането още отекваха по коридорите. Мина покрай широк прозорец и видя пламъци да се издигат над града. Спря, приковал поглед във воларианската флотилия, която изпълваше пристанището. Повече от хиляда кораба, които изплюваха на кейовете товара си от войници, прииждаха и колони от лодки, понесли още войници от корабите, хвърлили котва отвъд стените на пристанището. Войници от Кралската гвардия не се виждаха никъде, само варитаи и свободни мечове, строени в редици и подтичващи в крак по улиците. Нахлуваха в града според добре отработен и отрепетиран план. „Това се подготвя отдавна, любими…“
„Тази нощ Варинсхолд ще падне“ — осъзна Френтис, откъсна погледа си от страшната гледка и хукна отново. Щеше да намери принцесата и да я изведе някак от града. Оттам щеше да отиде в Дома на ордена и да ги предупреди за нападението.
На влизане в източното крило попадна на още трупове. Тесен вътрешен двор делеше крилото от централния дворец, няколко трупа се валяха сред розите и цъфналите череши. От входа към крилото долетяха звуци на битка, някой крещеше заплахи на непознат за Френтис език. Гласът беше женски.
Френтис хукна натам и завари четирима куритаи да се бият с висока татуирана жена, която въртеше копие като истински майстор. Един от противниците ѝ вече лежеше на земята, втори получи дълбока рана в бедрото, когато пристъпи непредпазливо напред за атака. „Лонаки“, осъзна Френтис, навързал множеството ѝ татуировки и неразбираемия език, на който жената ругаеше противниците си. Зад нея клечеше длъгнест младеж, стиснал дълъг меч, и зяпаше нерешително мелето. „Цяло чудо е, че не е избягал“, помисли си Френтис.
Уби ранения куритай с един удар във врата, прониза друг в гърба, парира атаката на третия и отстъпи назад да направи място на татуираната, която го прониза в корема. Жената довърши ранения със силен удар по врата и се завъртя към Френтис, копието ѝ насочено за атака.
— Кой си ти? — попита грубо тя на езика на Кралството.
— Брат от Шестия орден — отвърна Френтис. — Търся принцеса Лирна.
— Не носиш плащ — каза тя, присвила с подозрение очи.
— Брат Френтис? — обади се длъгнестият младеж и пристъпи напред. — Наистина ли си ти?
— Да, аз съм — каза Френтис. — Принцесата тук ли е?
Лонакската жена сведе копието си, макар още да го гледаше с подозрение.
— Това място е пълно с измама — каза тя на момчето. — Не бързай да се доверяваш никому.
— Това е брат Френтис — каза момчето. — А и нали видя какво направи току-що? Ако не можем да вярваме на него, на кого тогава?
— Принцесата — повтори Френтис.
— Не е тук — каза момчето. — Не сме я виждали, откакто отиде да се срещне с краля. Аз съм Арендил, а това е Давока.
— Далече си от планините — подхвърли Френтис на лонакската жена.
— Аз съм посланик — отвърна тя. — Какво става тук?
— Кралят е мъртъв, кралицата и децата им — също. Принцеса Лирна избяга, но е тежко ранена. Трябва да я намерим.
Очите на лонакската жена светнаха от гняв и тревога.
— Ранена! Как?
— Изгаряне. Убийцата… владееше огнено умение от Мрачното.
Давока прихвана копието по-здраво.
— И къде е тази убийца?
— Мъртва е. От моята ръка. Нямаме време за това. Воларианска армия се изсипва на пристанището и до няколко часа градът ще падне в ръцете ѝ. — Огледа се. Коридорите на двореца бяха празни. „Няма да я намерим тук.“ — Трябва да се махаме — каза той. — Да стигнем до Дома на ордена.