Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— И казваш, че никога не си го виждал да демонстрира тези велики сили, за които говори твоят народ? — попита ме тя, след като ѝ преразказах няколко от многочислените истории за Ал Сорна, които се предаваха от уста на уста в Империята.
— Той е човек като всички нас, господарке — отговорих аз. — Притежава изключителни умения и остър ум, така е. И безпогрешен инстинкт, който мнозина биха взели за магия. Но не съм видял нищо, което да доказва, че може да чете мисли, да разговаря с диви зверове или с душите на мъртвите.
— А когато се изправи срещу моя любим съпруг, дали ще прояви този свой остър ум, как мислиш? Дали ще измисли някоя невиждана хитрина, с която да спаси този град от унищожение?
Усещаше се ясна саркастична жилка в тона ѝ, която потвърди впечатлението ми, че тази жена е убедена фаталистка, че нищо от видяното тук не я изненадва, че според нея изходът от обсадата е предизвестен, неизбежен и не съвсем по вкуса ѝ.
— Подозирам, че ще стане точно така, господарке — отговорих аз.
— Значи е велик стратег — каза тя със смях. — Срещала съм неколцина такива. Един от тях беше дотолкова убеден в гениалността си, че изпрати петдесет хиляди мъже да изгорят в едно напоено с газ тресавище. Кажи ми, ако Ал Сорна бе командвал Кралската гвардия срещу моя съпруг, щеше ли резултатът да е същият?
Несъмнено си даваше сметка, че този въпрос е опасен и че каквото и да отговоря, може да се окаже фатално.
— Такова нещо не може да се прецени, господарке.
— О, мисля, че може, особено от човек като теб, отлично запознат с историята и нейните битки.
Държеше да получи отговор и аз трябваше да ѝ го дам, при това съзнавайки, че всеки опит да полаская съпруга ѝ ще бъде разпознат и наказан съответно.
— Военачалникът беше твърде самоуверен — казах аз. — И не допусна, че може да бъде предаден от съюзник. Ал Сорна не би направил такава грешка.
— А разликата в числеността? Самият ти каза, че това е решаващ фактор.
— При оазиса Лелун Ал Сорна обърна в бягство целия имперски елит само с помощта на няколкостотин мъже. Ако тук има път към победата, той ще го намери. — Тя вдигна вежда, аз осъзнах грешката си и побързах да добавя: — Господарке. — Сърцето ми се разтупка, студена пот изби по челото ми.
— Вече се питах дали някога ще се забравиш дотолкова — каза тя.
— Простете ми, господарке… — избълвах аз, но тя ми махна да замълча и отново зарея поглед към димящия град. — Имаш ли съпруга някъде, лорд Верниерс? — попита след миг. — Семейство, което да те чака в Алпира?
Нямаше нужда да обмислям отговора си, давал го бях много пъти.
— Винаги съм бил твърде зает с работата си и не остана време за друго, господарке.
— Друго? — Обърна се към мен и се усмихна. — Любовта е „друго“?
— Аз… не знам, господарке.
— Лъжеш. Обичал си някого и си го загубил. Коя ли е била тя, чудя се. Някое умно момиче, прехласнато по великия учен? Пишеше ли поезия? — Нацупи устни в престорена тъга. Макар че бях уплашен до смърт, в онзи момент я мразех толкова силно, че бих я метнал през борда и бих се смял от сърце, докато се дави.
Избрах по-безопасния курс, разбира се. Излъгах.
— Тя умря, господарке. Във войната.
— О. — Примижа и извърна глава. — Много тъжно. Трябва да си починеш. Без съмнение утре сутрин моят любим съпруг ще иска от теб да запишеш поредното клане за идните поколения.
— Благодаря ви, господарке. — Поклоних се и тръгнах към стълбата, която водеше към каютата ми. Вървях бавно, а ми идеше да тичам. Вродената жестокост на генерала ме плашеше, но вече знаех, че най-голямата опасност на този кораб идва от съпругата му.
Спал съм някъде два часа, сънищата ми бяха пълни с хаос и кръв, съзнанието ми незнайно защо бе решило да разиграе отново епичната нощ, когато Кралската гвардия понесе своето поражение. Лицето на Военачалника, когато ги видя да щурмуват собствения му фланг… Брат Кейнис, който се опитваше да прегрупира разбягалите се войници…
Събудих се, насилих се да изям попарата, която бяха оставили пред вратата ми, и през следващите няколко часа редактирах бележките си от предния ден в достатъчно ласкателен разказ за воларианската атака, без да пропускам грижливата подготовка на генерала за продължителна битка зад стените на града.