Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Френтис взе меча на гвардееца и пак хукна, като следваше писъците на принцесата. При всеки завой попадаше на нов труп, кървави следи петняха излъскания мрамор на двореца. Писъците скоро се изгубиха сред нарастващата какофония от ужас и сражения — куритаите бяха зарязали промъкването и се бяха заели сериозно със задачата си. Френтис видя една слугиня, застанала права сред четири трупа в един вътрешен двор. Зяпаше с широко отворени очи и стискаше кош с пране. Преди Френтис да е стигнал до слугинчето, един куритай се появи от сенчестата галерия отзад и го повали с удар през гърба.
Френтис вдигна ръка, когато мъжът тръгна към него. Вдигна и късия си меч и каза на волариански:
— Кралят е мъртъв. Имам заповеди да се погрижа за сестра му.
Куритаят се поколеба, мечът му се смъкна едва доловимо, но и това стигаше. Френтис вмъкна меча си покрай неговия, металът изстърга в метал, върхът се заби в окото на мъжа и потъна в мозъка му. Френтис изтегли меча си и хукна нататък.
Още трупове и още куритаи, които избиваха слуги и войници, без да подбират, с типичната за своя вид ефикасност, твърде многобройни, за да сражаваш с тях. Всеки, който застанеше на пътя му, падаше убит, на другите Френтис не обръщаше внимание. Познатото усещане на азраелското оръжие в ръката му го изпълваше с радост, годините обучение в Ордена се върнаха ненакърнени и без бавене. „Аз не съм роб — напомни си той, отстъпи настрани да избегне удар с меч и отсече ръката на противника си. — Аз съм брат от Шестия орден.“ Свободата го опияняваше, окриляваше спринта му през двореца. Би трябвало да изпитва вина, току-що беше убил краля на Обединеното кралство и беше оставил след себе си пътека от мъртъвци през Алпиранската империя, ала липсата на връзката бе толкова прекрасна, че не оставяше място за отчаяние. То щеше да дойде по-късно, в това Френтис не се съмняваше.
„Да ме бяха убили в ямите — помисли си той. — Защото сега ще превърна нападението им в капан, ще го обърна срещу самите тях. Ще изцедя армията им, докато цялата им империя не побелее от малокръвие.“
Спря, видял офицер от гвардията да се бие с двама куритаи в един коридор с големи картини. Ако се съдеше по униформата му, беше лорд-маршал от конните роти и умел мечоносец при това, щом успяваше да удържа двама толкова способни противници, макар че те постепенно го притискаха към един ъгъл и скоро битката щеше да стигне до логичния си край.
Френтис измъкна ножа за хвърляне на принцесата от ботуша си, още червен от собствената му кръв, и го метна по по-близкия от двамата куритаи. Острието потъна в основата на черепа. Другарят му отстъпи назад, давайки глътка въздух на лорд-маршала, видя Френтис и зае отбранителна стойка, която Френтис познаваше от ямите. Лорд-маршалът видя своя шанс и насочи удар към гърдите на куритая.
— Не! — извика Френтис, ала вече беше късно. Куритаят се наведе под оръжието, завъртя се и мушна отдолу нагоре с късия си меч. Острието потъна в гърдите на гвардееца.
Френтис нападна куритая, който тъкмо се изправяше, двамата си размениха няколко удара. Френтис задържа погледа си върху лицето на мъжа и откри, че го познава. „Онзи, с номер Едно, който отвори вратата на склада — осъзна той. — Капитанът на куритаите.“ Лицето на мъжа беше безстрастно, не личеше да е изненадан, че е въвлечен в дуел с човека, който бе придружавал господарката му едва предната вечер. Това беше типично за куритаите — воини, които се биеха като машини. Отгледани и обучени за война, усъвършенствани с помощта на опиати и само Вярата знае какви други средства на Мрачното. Превърнати в съвършените убийци, неподвластни на страх и омраза. Въпреки това Френтис беше убил много от тях и щеше да убие още един.
Знаеше тази атака от дните си при инструктор Солис, усвоил я бе до съвършенство, атака, която се използва срещу умел противник. Серия от посичащи и пронизващи удари, нанесени с умопомрачителна скорост, всичките насочени към лицето, които принуждават противника да вдигне оръжието си и да остави средата на тялото си незащитена, но не за меч, а за ритник. Ботушът на Френтис се заби с всички сили в гръдната кост на Едно, чу се ясен пукот на строшено. Куритаят се срина покрай стената, от устата му потече кръв, но въпреки това намери сили за още един, последен удар. Френтис го отклони с лекота и преряза гърлото му с обратния удар на меча си.