Владетелят на кулата

Тръгна след останалите, като прескачаше от камък на камък. Когато беше малък, често идваше тук при отлив. Случваше се да намери нещо ценно сред отломките, които морето е оставило сред камънака, но дори да не намереше нищо, пак му беше приятно да прескача от камък на камък. Не просто приятно, а и добро упражнение за придвижването по градските покриви — следващия етап в кариерата му на крадец, който се надяваше да усвои скоро.

— Не ме оставяй, братко — изпухтя Греблото, когато Френтис го настигна.

— Ами побързай тогава. — Френтис застина, когато силен металически трясък прозвуча зад тях. Обърна се, сграбчи Греблото за краката и го натисна на скалите. Нещо отскочи от камъните със силен звън.

— Какво беше това? — ахна Греблото.

— Стрела на балиста — каза Френтис. — Явно са ни видели.

— О, Вяра! — Греблото беше на ръба на сълзите. — О, Вяра, какво ще правим сега?

— Когато бях малък, ми се виждаше много по-смел. — Френтис вдигна глава и видя фенер да грее на носа на най-близкия кораб, неясни сенки се движеха около паякообразната форма на балистата и спокойно навиваха макарата. „Скучно им е и се упражняват върху глупавите бегълци — реши Френтис. — Свободни мечове, не роби.“ — Имаме късмет — каза той на Греблото, изправи се и вдигна ръце.

Едрият мъж го зяпна.

— Какво правиш бе?

— Продължавай напред — нареди Френтис и размаха ръце.

— Какво?

— Бегом! — Балистата издрънча, когато един от членовете на обслужващия я екип удари спусъка. Френтис стоеше неподвижно като статуя. Преброи два удара на сърцето си, после се смъкна на колене. Стрелата мина над главата му и изтрещя някъде сред скалите. Греблото тичаше и ругаеше неспирно.