Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Готови сме, господин Антеро — каза той официално, както често правеше, когато възникваха проблеми и наблизо имаше войници, които можеха да чуят. — Ще поемете ли командването на главната група? Ние тримата ще дадем знак, когато заемем позиция, и ще чакаме вашия отговор.
— Дженъс… може би ще помислиш, че или съм полудял, или неочаквано съм се разкиснал — отговорих аз. — Ела настрана.
Отведох го малко встрани и му изложих една напълно различна стратегия. Той се намръщи.
— Не ми харесва — заяви той, след като отдели на моя план няколко секунди привидно размишление. — Ако те нападне и… всичко, достигнато досега, отива по дяволите.
— Не, няма — отговорих аз. — Ако се случи най-лошото, тогава ти ще поемеш експедицията и ще вземеш необходимите мерки. Никой няма да ти търси сметка. Така съм наредил на Рейли, на братята ми и на Еко. Ти не само ще можеш да говориш от мое име, но и за хората на Ориса ще имаш същата власт, каквато имам аз.
Дженъс погледна настрани. Беше развълнуван.
— Ти… ти ми оказваш неизмерима чест, на мен и на моята фамилия. Но… — Той погледна към скалите. — Но какво ще стане, ако онази огромна маймуна там горе те нарани? Ако се случи нещо идиотско, когато сме толкова близко до осъществяване на нашите мечти?
— Не съм обезпокоен — отговорих твърдо аз. — Имам две сериозни основания. Първо, съществото ни предупреди, вместо веднага да се опита да ни унищожи. А също се питам дали тази лавина наистина беше предназначена да ни засипе, или беше само първо предупреждение? Второ, не мога да се плаша от някой, който е гол.
Имаше и трето основание, което не споменах. Унищожаването на номадите все още ме безпокоеше. Не виждах мисията си в този живот като откриване на Далечното царство чрез сеене на смърт.
— Продължавам да мисля, че е неразумно — каза Дженъс.
— Много добре — казах аз. — Значи съм неразумен. Ти пак ще изпълниш плана си, само с тази забележка, че трябва да чакаш сигнал от мен… или онова същество да нападне… преди да атакуваш. Сега е още по-наложително да не ви видят с Мийна и Хебръс.
— В това отношение няма да има никакъв проблем — каза Дженъс. — Но съм длъжен да те предупредя, приятелю, че ако те убият при това абсурдно доброжелателство, много ще ти се карам.
Засмях се, потупах го по гърба и се заехме да приведем плана в изпълнение. Дженъс, Мийна и Хебръс се върнаха назад и изчезнаха в тясното дефиле, а останалите се разпръснахме наоколо за отвличане на вниманието. Чакахме почти половин час. Великанът не предприе никакъв друг ход, само извика още един път някаква заплаха. Изглежда, беше готов да чака, докато зимата ни прогони. В това видях още един признак, че съществото може би не е съвсем недоброжелателно. Погледнах багажа ни, опитвайки се да реша какво може да му се хареса — нали никога преди не бях имал работа с великани. Спомних си и една неизменна тяхна характеристика във всички приказки, разказвани ми от моите бавачки, и се ободрих.
Най-после най-зоркият ни човек, който наблюдаваше посочения от Дженъс проскубан шубрак, докладва, че той се е размърдал… малко. Свалих горната си дреха и колана с оръжия, запретнах и ръкавите на ризата си, потрепервайки от планинския вятър. Тръгнах напред с кожената чанта, в която бях сложил избраните предмети. Великанът ме погледна подозрително и извика. Не му отговорих, а продължих да вървя бавно напред. Той се наежи и се присви — също като котка, която не знае дали да побегне, или да остане. Колкото повече се приближавах, толкова по-грозен ми се виждаше. Козината му приличаше на пълна с бълхи черга, а от постоянното му дръгнене бях сигурен, че те наистина шареха по цялото му тяло. Беше безформен, с големи ръце и крака, които не съответстваха дори и на чудовищното му тяло. Главата му беше също толкова масивна и издължена, с издадна долна челюст и изпъкнали жълти зъби. Съществото се изправи в цял ръст и размаха една огромна сопа. Приличаше на дънер на младо дърво с отсечени клони и изподрана от камъните кора. Доближих го. Великанът обилно се потеше, сякаш бяхме в пустинята, а не на тези мразовити височини. Миришеше отвратително, толкова лошо, че едва не се задуших. Не обърнах внимание на молбата на прекалено цивилизования си нос — търговец, който диктува социални навици на клиентите си, е не само глупав, но и обречен на неуспех. Сложих чантата на земята, отворих я и започнах внимателно да вадя предметите. Ръцете ми бяха голи, за да покажа, че нищо не крия в ръкавите, и пипах много, много бавно. Великанът, изглежда, се успокои. Седнах, кръстосах крака под себе си като обикновен панаирджийски търговец, и зачаках. Великанът не помръдна. Наистина беше глупав.