Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Намерението ни беше да останем няколко дни в долината на племето рифт и възстановим силите си. Но или бяхме сбъркали пътя, или картите ни не бяха верни. Достигнахме района на ниските вълнообразни хълмове, откъдето трябваше да съгледаме пукнатината, но не видяхме нищо. Проверихме ориентацията по звездите и по местоположението на слънцето на сутринта, и дори изброихме отново възлите на връвта, с които отчитахме изминатите стъпки всеки ден. Трябваше да сме на няколко хвърлея от нашите приятели. Но нямаше нищо. Проверих по картата, която бях съставил по време на първото пътешествие; да, мястото беше същото. Но нямаше нищо. Двамата с Дженъс решихме, че сигурно сме на юг от долината. Изгубихме два дни в път на север, пак не намерихме нищо и се върнахме на предишното си място. Хората бяха недоволни: и Мийна, и Лайън им бяха разказали за долината и за любвеобилните й обитателки. Но всички бяха почти толкова предани на идеята за Далечното царство, колкото Дженъс и аз, и продължихме напред без съжаление за пропуснатите удоволствия.
А след това и последните разочарования изчезнаха, защото съгледахме голямата планинска верига. Юмрукът на боговете. Дори и аз се почувствах развълнуван, когато видях прохода между „палеца“ и „показалеца“, който минаваше през тази черна планинска верига. Но предпазливостта измести радостта: намирахме се на опасна територия; двойно по-опасна, тъй като вече знаехме, че пред нас е градът Уоумуа. Движехме се толкова предпазливо, че изминавахме за четири часа само по една левга, макар теренът да беше съвсем лек. Избягвахме всички руини от страх, че могат да ги пазят магии или хора.
Когато Дженъс прецени, че сме на половин ден път от Уоумуа, наредих да спрем и да свикаме военен съвет. Проблемът беше, че този опасен град бе разположен точно срещу прохода. След известно обсъждане решихме да се приближим колкото е възможно до града през деня, след това да се скрием, да чакаме и да наблюдаваме, докато над градските стени и планините се спусне мрак. Ако има много патрули, да разбием отряда на групи, както вече бяхме нравили, и всяка група да има на разположение по една цяла нощ за минаване през прохода. Дженъс добави, че аз трябва да тръгна с първата група и да изградя преден пост. Той, от своя страна, всяка нощ щял да преминава през прохода и да се връща, за да превежда групите. Отново си спомних за моя егоизъм в пустошта и се засрамих, че бях проявил завист към човек, който доброволно поема да се движи като совалка напред-назад, за да осигури безопасността на другите.
Тръгнахме напред и най-после изкачихме последните предпланини. Дженъс каза, че зад тях лежи Уоумуа, и тръгна напред заедно със сержант Мийна. Мийна трябваше да се върне, за да ни повика или спре. Но мина много време, изтече почти цял пясъчен часовник и не можех повече да чакам. Извадих сабята си и тръгнах подир Дженъс и Мийна, като притичвах от едно прикритие до друго. Може би приятелите ми бяха пленени. Излязох от един гъст храст и ги видях. Стояха на билото, където всеки можеше да ги види и от долината… и от града под хълма. Уплаших се, че може да са омагьосани. Забързах напред, без да зная какво трябва да правя, ако са омагьосани и се обърнат към мен. Доближих ги… и тогава видях онова, което ги беше парализирало.
— Това — казах аз неуверено — е Уоумуа?
И двамата подскочиха — не бяха чули приближаването ми; Дженъс сложи ръка на сабята си. После се успокоиха.
— Той е — успя да отговори Дженъс.
— Или поне беше — допълни Мийна.
Под нас наистина имаше град, но целият в руини; голямата стена се беше порутила на много места. Бяха израснали дървета, които препречваха пътищата както вън от града, така и вътре в него. Отвъд стената имаше монолитни постройки, високи като тези в Ликантия. Времето и дъждовете ги бяха разрушили и сградите, без покриви, стърчаха към небето като каменни пръсти.
Започнах да задавам въпроси, но Дженъс само поклати глава натъжен.
— Била е направена магия — каза той почти шепнешком. — Наистина голяма магия. Извикай хората. Аз ще… аз трябва да вляза в града.
Сержант Мийна дойде на себе си и отиде да доведе останалите. Всички стояхме изненадани, докато Дженъс не ни нареди да тръгваме и да държим оръжието си готово. Минахме през портите на смрачаване — самите порти бяха обковани в желязо солидни мраморни плочи, сега потрошени и увиснали на ръждясали панти. Плочите по улиците бяха огромни, дълги и широки по няколко крачки. Сега между тях беше поникнала трева, ниски храсти и дори дървета. Всичките сгради, широките булеварди — всичко това сега бе просто руини. Още няколко стотици години и градът щеше да се сравни със земята. Дженъс водеше и, изглежда, знаеше накъде ни води. Напуснахме централния булевард и тръгнахме по един обрасъл път към някаква огромна порутена сграда на върха на хълма. Мийна пребледня — той знаеше, а аз почувствах, къде ни водеше Дженъс — но ръката на дръжката на сабята му не трепна.