Далечно царство

— Дръжте позицията — предупреди Дженъс. — Не се плашете… и не бягайте. Няма кон нито в живота, нито дори в легендите, който да атакува стена от копия. Спокойно… спокойно… — Гласът му беше толкова хладнокръвен, сякаш се намирахме на учение в моето имение.

Конниците се скриха в ниското и вече не ги виждахме.

— Ей сега — каза Дженъс — ще разберем какви са намеренията им. Само секунда. Но не разбрахме. Секундите станаха минути, а конниците не се появиха от ниското.

— Интересно — отбеляза Дженъс. — Да изчезнат тъкмо там, където даже няма възможност да дръпнеш юздите, без да се катурнеш от коня. Двама души! Отидете да видите какво става! Не че ще намерите нещо.

Точно както предполагаше, двамата разузнавачи докладваха, че няма никой.

— Още по-интересно — каза Дженъс съвсем спокойно. — Първата възможност, в която се съмнявам, е че сме ги изненадали и с присъствието си, и с готовността си да приемем боя. Втората е, че те или онзи, под чието командване са, се опитват да отслабят нашата решимост. Третата, която е само логическа, е, че командирът им е толкова несигурен в нас, колкото ние в него. Четвъртата, под която мога да се подпиша, е, че не е замесен някакъв наистина голям магьосник. То е като да пикаеш срещу вятъра — облекчава в началото, но хем е трудно, хем сам се опикаваш. Строй се! Тръгваме!

Така и направихме, без по-нататъшни вълнения. Но вървяхме по-бавно, вече с доспехи и с оръжие, готово за бой.

На следващия ден ни нападнаха от засада. Бяха избрали добре мястото — от едната страна на пътя имаше скала, а от другата беше голо поле без никакво място за укритие, нито възможност за бягане. Единствената им грешка беше, че трябваше да изчакат, докато центърът на групата стигне до мястото на засадата, вместо да нападат нашите разузнавачи. Иззвънтяха тетиви и двама от хората ни извикаха и паднаха; после иззад големите камъни полетяха копия. Някой зави от болка, а враговете надаваха ужасни писъци, за да смразят кръвта ни. Спряхме нерешително за момент; едно от животните ни изрева и се изправи на задните си крака — в хълбока му стърчаха две стрели. Чух Дженъс да крещи: „Бий! Напред! Напред, копелета!“ Мийна прескочи един от ранените, измъкна сабята си и се спусна към нападателите. Видях как една стрела удари скалата до него, после той се скри зад един голям камък. Аз също се спуснах със сабя в ръка, а зад себе си чух викове, този път бойни. Хвърлих се през храстите, заобиколих друг камък и видях един човек тъкмо да опъва лъка си. Не разбрах къде отиде стрелата, тъй като с един удар отсякох ръката му. Бликна кръв и той изпищя. Втори човек изникна пред мен и вдигна сабята си. С голямо усилие успях да избегна удара и малко несръчно замахнах. Сабята ми се отклони от ризницата му, аз залитнах и се блъснах в него; олюляхме се и двамата. Кюснах го с глава, размазах му носа, той се дръпна назад и се препъна. Преди да възстанови равновесието си, го намуших: сабята ми се заби в слабините му чак до ефеса. Едва не я изпуснах, докато той падаше, но се съвзех и го доубих от съжаление. Една стрела се заби в земята до крака ми. Вдигнах поглед и видях стрелеца на камъка точно над мен — носеше стоманена каска и тъкмо вадеше от колчана си друга стрела. В очите му видях смърт, смърт на върха на тази бойна стрела, насочена срещу лицето ми — и изведнъж отнякъде се появи Дженъс и хвърли кинжала си по него. Улучи го в гърдите, вярно, с дръжката, но стрелецът изпусна лъка, политна назад и падна от камъка. Чух как изхрущяха костите му; той изпищя от болка. Скочих отгоре му, замахнах с всичка сила и главата му се търкулна.