Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Камъните — отбеляза той очевидното — не се местят сами.
Дженъс заповяда всички стрелци да опънат лъковете си и постави четирима зад мен, всеки със задача да следи определено пространство над нас. Нареди също Лайън да застане втори в колоната. Вървяхме към билото с надежда да видим достъпен терен и да открием най-големите градове на Далечното царство. Вместо това видяхме още планини, а в далечината проходът се извисяваше още нагоре.
Внимателно огледахме мястото, където камъкът беше лежал хилядолетия, преди да избере момента да се изтърколи. Нямаше никакви следи от лост или греда, което да намеква за човешка намеса. Може би беше чисто съвпадение или, както бях започнал да подозирам, магия. Може би вече бяхме засечени от нашите невидими врагове. Но никой от нас и особено Дженъс не чувстваше някакви признаци на магия. Движехме се предпазливо през дефилето. Проходът още един път се стесняваше, после се разширяваше и се изкачваше към поредното било. Бяхме точно в средата на теснината, когато се чу грохот. Помислих, че е гръмотевица, и вдигнах глава към безоблачното небе. Тогава разбрах причината: към нас се спускаше каменна лавина. Извиках — един от безчетните викове — и побягнах със съзнанието, че трябва да се спася от този капан; трябваше да избягам там, където клисурата отново се отваряше, та големите колкото къщи камъни и чудовищните плочи, които се търкаляха надолу, да не ме смажат. Последният в колоната — Мийна, който смело вървеше нагоре — тъкмо беше напуснал опасната зона, когато лавината се разби на пътя; камъните затрещяха в демонична какофония.
Бавно срутването спря, ехото замря, прахта се слегна. Засрамен от моментния страх, аз се овладях и бързо преброих хора и животни. Слава на Те-Дейт! Реших да направя богато жертвоприношение веднага щом преминем тези планини — всички бяхме оцелели, както и нашите животни и товари. Лавината беше започнала малко късно. Никой не искаше да повярва, че двете събития, само минути едно след друго, са проста случайност. Тук поне бяхме на сигурно място — скалите от двете ни страни бяха доста полегати и по тях нямаше никакви камъни. Тъкмо се канех да попитам Дженъс как ще продължим и дали има някаква военна стратегия за преминаване през проходи, каквито, изглежда, има за всичко друго… когато се чу рев, сякаш викаха самите планини.
И тогава видяхме великана. Общоприето е едрите хора да се наричат великани, както и всяко племе, чиито хора са с ръст над нормалния. Но този беше истински великан. Дори и като допуснем, че планинският въздух го увеличаваше, той беше три пъти по-висок от орисианците и широк почти половин човешки ръст. Отначало можеше да бъде взет за огромна маймуна, тъй като изглеждаше покрит с козина. Беше на малко повече от един хвърлей от нас. Вдигнахме оръжия и великанът се скри зад един камък. Той отново извика на някакъв непознат език и звукът префуча като самотен планински вятър. Когато скочихме да се скрием, установих, че съм възвърнал спокойствието си.
Хладнокръвно размислих какво точно се беше случило и заявих:
— Слагам бас, че ни казва да се върнем, да напуснем „неговите“ планини.
Дженъс кимна в знак на съгласие и издаде заповеди — разбира се, че военните си имаха стратегия за преминаване през проход, когато има съпротива.
— Ще има и други — каза Дженъс на Мийна. — Най-вероятно е да са горе, за да осигуряват прикритие на този.
Мийна кимна, че разбира, и Дженъс му изложи плана. Не казах нищо, а слушах с половин ухо и в същото време размишлявах за нещо по-разумно. Дженъс каза, че той, Мийна и онзи, който беше най-близко до катерачите — нашият учител по музика, който обичаше да се качва по стени, Хебръс — ще заобиколят великана в гръб; на другите също възложи специални задачи, като кратко и ясно обясни какво да правят и кога да го правят.