Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Няколко дни по-късно пред нас се появи хълмът с кратера — мимолетният рай на първото ми пътешествие. Не отидохме там, защото се придържахме към плана си никога да не повтаряме стария път, но го следяхме като ориентир. Дженъс се стараеше да използва колкото се може по-малко магия в този район, за да не бъдем открити. Всички все още чувствахме онези зорки присъствия… но засега никой не се чувстваше директно застрашен. Намерихме потока, който идваше от магическия кратер, и напълнихме меховете с прясна вода.
Дженъс направи нова магия над групата. Използува два клона, взети край потока, от които направи арка. Каза някакво заклинание и от центъра на тази арка до самия й връх се издигна малка вихрушка. Всеки от нас трябваше да мине под арката и през вихрушката, а Дженъс се кикотеше, като гледаше как пясъкът пълни очите, ушите и косите ни. По същия начин прекара и животните. Те не харесаха това както поради магията, която чувстваха над себе си, така и поради пясъка. Когато свършихме, Дженъс ни обясни, че пустошта, в която влизаме, е поразена от магия. Там най-вероятно ще бъдем открити. Но всеки, който ще ни търси с помощта на магия, не ще види нищо — той бил сигурен в това — освен пясъчна буря или малки пясъчни вихрушки.
— Какво ще стане, ако на пътя ни се окаже някой от наблюдателите? Той ще ни види ли? — попита Мийна.
— Не зная, сержант — отговори Дженъс. — Сигурен съм, че моето заклинание ще ослепи всяко магическо зрение, но не зная дали наблюдателите са физически същества, или не, нито пък как „виждат“ те. Ако съгледаме някой от тях, съветът ми е да накарате мулетата да коленичат и да завиете както тях, така и себе си с нещо, а после се опитайте да мислите като пясъчна дюна.
Учителят по музика Хебръс също зададе един въпрос.
— Сър Грейклок, все още ли нямате представа кой или какво ни търси? Ще ми се да вярвам, че вече сте попаднали на някакви следи… така, както аз по несръчното дрънкане на лирата мога да кажа кой от тъпите ми ученици се приближава.
Дженъс поклати глава.
— Все още не зная. Може би един, а може и много. Разбира се, властелините на Ликантия са наши врагове и сигурно са планирали нещо. Нису Саймън може да си позволи да изпрати подире ни най-добрите жреци. Може би дори някой от Ориса. Не всички в нашия град приеха промяната. — Той вдигна рамене. — Може би самите богове. Или магьосниците на Далечното царство.
— Ама нали Далечно царство е свещено — каза Лайън. — Не точно свещено… ами такова, както казват жреците… Добро. Че иска да направи света по-добър. И да помогне на хората.
— Така се казва в легендата — каза Дженъс — и аз нямам никакво основание да се съмнявам в нея. Но ако ти беше толкова силен, колкото са владетелите на Далечното царство, не би ли поставил най-добрите часовои около богатствата си, не би ли проучвал внимателно всеки, който идва към теб? — Лайън, който в момента приличаше на дете, уплашено, че ще разрушат вълшебния му свят и ще му кажат да не си измисля, се успокои.
Така защитени, ние тръгнахме през пустошта. Не срещнахме никакви трудности освен пречки от физически характер. Съществата от ямите, сега, когато знаехме за тях, не бяха опасни и аз бях доволен от темпото. Веднъж се улових, че малко завиждам на Дженъс. Той се държеше така, сякаш беше единственият командир на експедицията. Спрях се, насочих мислите си към други неща и се укорих, че съм се поддал на завистта. Щом той предпочиташе да върви най-отпред — да върви; имаше право на това толкова, колкото и аз. Може би дори повече, тъй като моят ранг беше наследствен, докато неговият, дори и по-нисък, беше постигнат с труд. Умът, когато е уморен, става жертва на много такива тъмни мисли.