Далечно царство

Валеше често, но скалният таван ни пазеше и върху нас не капваше нито капка. Почти съжалихме, когато достигнахме до дъното на долината, където тази защита от дъжда липсваше, но пък придвижването през зеленината радваше окото, нищо че редовно бяхме мокри. Сега вървяхме по един каменен път, който се виеше през долината. Не беше много умно, но нямахме друг избор: от двете страни имаше гъсти, подобни на джунгла храсти и дървета, за изсичането на които щяха да са необходими седмици, пък й ударите щяха да се чуват много надалеч. Тръгнахме по този път и поради една друга опасност, която открихме още през първия следобед. Бях наредил на разузнавача да потърси място за лагеруване и той беше намерил: една котловинка малко встрани. Там имаше и вир с вода за пиене и за къпане, дървета, под които можехме да се разположим, и сочна трева за животните. Дженъс нареди да се разтоварва, но изведнъж видяхме, че долината се движи. Сякаш тревата беше оживяла и вървеше срещу нас. Листата на дърветата се полюшваха в неподвижния въздух. Помислих, че трябва да е магия, а после, когато разбрах причината за това движение, ме присви стомах: пиявици. Никога не бях виждал толкова големи — почти по две педи. Усетили кръв, те пълзяха към нас подобно на разтревожена армия от мравки. Други пиявици висяха по дърветата — полюшващите се „листа“, които бях видял. Това място можеше да превърне най-храбрия герой в хленчещ страхливец и ние побързахме да го напуснем. Тази нощ спахме на средата на пътя, и то след като Дженъс направи магия за ситост. Въпреки това на сутринта трябваше да запалим малък огън и да използуваме запалени клонки, за да откъртим няколко от тези кръвопийци, които ни бяха открили и по някакъв начин бяха избегнали магията. Бяха тлъсти и пълни с кръв. Отлепихме ги, но раничките кървяха обилно и трябваше да се превържат.