Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Влязохме в залата и хората извикаха от ужас. Знаех какво трябва да очаквам, но гледката беше още по-страховита. Залата беше пълна с човешки кости, разхвърляни между изгнили отломки от мебели. Черепите бяха счупени, костите разпилени, нито един скелет не беше цял.
— Лешояди и диви кучета. Трябва да са дошли… след това — каза Дженъс. Той вдигна една бедрена кост и ми я показа. Беше разцепена от някой чревоугодник и костният мозък бе изсмукан. — Но диво куче не може да направи това. — Той хвърли костта и тя изтрака върху другите. — Както казах, била е направена голяма магия. Още преди експедицията ни да достигне града.
— И всички, които срещнахме, всички, с които живяхме — каза прегракнало Мийна. — са били… какво?
Дженъс вдигна рамене.
— Духове? Дори демони. Може би нещо по-малко; може би само подробности, които някой голям магьосник е прибавил към магията… както художниците добавят подробности в картините си, за да ги направят по-убедителни.
— Но… но ти нали имаш дарба — успя да промълви Мийна. — Как можаха да изиграят и теб?
Дженъс също не можа да си отговори на този въпрос. Никога не бях чувал за толкова силна магия. В сравнение с нея магическото събаряне на стената на Ликантия от Ориса беше просто панаирджийски номер. Да накараш над хиляда груби войници да видят град там, където има само руини… да напълниш тези руини с хора и животни… и с всички илюзии за ходене, приказване, пиене и дори правене на любов… и после, само за една кървава нощ, да ги избиеш и изядеш? Особено като се има предвид, че смъртоносната гощавка е била кошмар, но истински, а не илюзия? Това беше невъзможно. Но се беше случило.
Потреперих.
— Няма да спим в този град, Дженъс, и без да губим нито минутка трябва да се махаме оттук — казах твърдо аз. — Тръгваме веднага. Никой да не пипа нищо и да не взима нищо, нито кост, нито клонче, нито камък от това прокълнато място.
Никой не възрази. Като се стараехме да не хукнем ужасени, ние тръгнахме направо през града към външната порта, където пътят започваше да се изкачва към прохода през Юмрука над нас. Никой — нито войниците, нито аз, нито сержант Мийна, нито дори Дженъс — не се осмеляваше да погледне назад.
ГЛАВА ДВАЙСЕТА
ОСПОРВАНИТЕ ЗЕМИ
Проходът през Юмрука на боговете беше почти толкова равен, колкото изглеждаше, когато двамата с Дженъс го видяхме първия път отдалеч. Изкачваше се около „кокалчето“ на показалеца и се губеше в планините. Както преди, и за разлика от видението в Ориса, Юмрукът беше без сняг. Спомних си, че Дженъс се беше опитвал на няколко пъти по време на зимуването на втората експедиция в Уоумуа да го изследва, и го попитах докъде е стигнал преди снежните бури да го върнат.
— Не съм стигал дотук — отвърна Дженъс. — Бях доста по-надолу. Но не снегът ме спря, а ветровете и ледените бури. През зимата откъм върховете духат силни ветрове и снегът не се задържа дълго върху скалите.
Преходът беше лек: не беше необходимо човек да е атлет, за да преодолее дефилето. Отбелязах това със задоволство, тъй като повечето търговци са възпълнички и не признават друго освен печено месо и червено вино. Нямаше да е трудно и за тежко натоварените животни, които щяха да носят орисиански търговски стоки за Далечното царство. Вярно, от скалите се бяха изтърколили големи камъни, но тъй като проходът беше широк почти два хвърлея, тези препятствия можеха да се заобиколят много лесно. Един малък водопад изливаше водите си отгоре и видях, че някой е наредил камъни, за да се образува вир. Значи по този път бе пътувано преди… и пак ще се пътува.
Изкачвахме се нагоре в планината. Вече не можехме да виждаме долината и прокълнатия град зад нас. Проходът ставаше все по-тесен. Започнах да се безпокоя да не би да сме тръгнали по задънен път, въпреки че вирът, който бяхме видели, говореше за обратното, и се успокоих чак когато скалите пред нас отново се раздалечиха.
Дженъс крачеше начело на колоната, аз бях непосредствено след него; останалите заедно с животните вървяха в колона отзад. Над нас се изтърколи камъче. Обърнах се. Един от стрелците беше запънал лъка си и гледаше нагоре. Не видяхме нищо освен голи сиви скали. Може би нямаше нищо, но станахме по-предпазливи. Проходът се разширяваше, но ставаше и по-стръмен и усетих, че се задъхвам. Пътят водеше към билото и реших, че като стигнем горе, където в средата на прохода се виждаха два огромни обли камъка, ще трябва да си починем. Бях обхванат от нетърпение, но Мийна не веднъж и дваж ни беше казвал, че прибързаността води само до „произшествия, засади и брак — все неща, които трябва да се избягват“. Доказателството не закъсня. Задъхан, аз вече не обръщах внимание на нищо освен на следващата си стъпка, когато чух предупредителен вик. Видях единият от двата огромни обли камъка на билото да се търкаля към нас. Беше набрал скорост, подскачаше и се мяташе от една страна на друга. Но предупреждението беше дошло навреме и ние успяхме да се отдръпнем и да махнем животните от пътя му, без да пострадаме. Камъкът затрещя надолу и се изгуби. Побързах да настигна Дженъс.