Далечно царство

Предложих му и други предмети: някои от тях не хареса, особено парфюмите; други хареса, като например малката сребърна фигурка, която залюлях като бебе. Той отново се засмя и я взе. Досетих се, че тя ще послужи като кукла на негово или на друг великан дете. Златните синджирчета бяха приети. Но големия успех постигнах с кутията със сладкиши, които се бях сетил да взема почти накрая. Той излапа цялата кутия и се огледа като някое виновно дете, което се е стиснало и не е оставило нищо за другарчетата си.

Когато всичките ми подаръци бяха или приети, или отхвърлени, аз се изправих и посочих с ръка себе си, после другарите си, а след това махнах с ръка към пътя. Показах с пръсти как се ходи… исках разрешение да преминем. Той изсумтя, а после извика. От височините се чуха други викове. Великанът се изправи, показа ми още жълто-кафяви зъби в приятелска усмивка и посочи, че пътят е свободен. Имаше само още един малък въпрос. Извиках и аз. Великанът изглеждаше леко разтревожен, после, когато Дженъс, Мийна и Хебръс се появиха на хребета точно над нас с опънати лъкове, направо се ужаси. Но преди да изръмжи, че се предава, тримата, следвайки моите инструкции, свалиха лъковете, тържествено счупиха стрелите си на две и ги хвърлиха към нас. Дори и моят, меко казано, недодялан събеседник разбра, че сме можели да го убием, но сме решили да го пощадим. Счупените стрели също трябваше да покажат, че имаме намерение мирно да минем през прохода сега… както и в бъдеще. Великанът се засмя, не зная на какво, и се насочи към близката клисура. Дженъс и другарите му слязоха от хребета, събрахме се и тръгнахме. Повече не видяхме нито тези, нито други великани.

През нощта Дженъс дойде при мен.

— Научих нещо ново — каза той примирително. — Сабята не винаги е най-добрият начин за разплитане на стегнатите възли.

Вдигнах рамене. Успехът при едно миролюбиво и глупаво същество не означаваше, че трябва да отслабим бдителността си. Забелязах обаче, че Дженъс се беше променил. Помислих си, че онзи, старият Дженъс, който беше участвал заедно с мен в първата експедиция, би могъл по-лесно да предпочете търговията пред леенето на кръв, но може би грешах. Във всеки случай бяхме преодолели една пречка, без да претърпим никакви загуби.

Едно нещо, с което съм изключително горд, е, че договорът, който сключих между Ориса и великаните, е в сила и до днес. Керваните, които минават през планинския път, имат грижата да носят подаръци, иначе може да пострадат от лавини и дори да заварят прохода затворен. Никой никога не видя друг великан освен онзи, ако наистина е той, когото аз бях дарувал. А неговите желания, както и желанията на неговото племе, намаляваха с годините. Сега единственото, което желаят, са бонбони, и колкото по-сладки, толкова по-добре. Всичко друго се отхвърля от тези странни и все още неизследвани същества.

Трябваха ни три дни да достигнем до централните върхове на голямата верига и след това проходът започна да се вие надолу. Вървяхме още два дни преди да видим какво лежи оттатък. За наше голямо разочарование под нас нямаше никакви златни градове. Вместо тях се виждаха безброй планински долини, простиращи се във всички посоки. Стъписахме се. Нима бяхме предприели експедиция, която ще продължава безкрайно, докато всички не измрем по този път? Но продължихме да вървим, следвайки прохода. Когато достигнехме до равнината, щяхме да решим в коя посока да тръгнем. Не беше необходимо обаче някакво решение — проходът се стесни и се превърна в клисура. После по дъното й потече ручей, други води се вливаха в него и скоро вървяхме покрай бързо нарастваща планинска река. Чудех се какво ще правим, когато тази река изпълни дъното на клисурата, но когато това стана, вече знаехме, че сме на верен път. Появи се истинско шосе, изсечено в самата планина, прорязано в склона. Беше широко двайсет стъпки и също толкова високо, и приличаше на тунел, отворен откъм реката. Тук-там бяха изсечени по-дълбоки вдлъбнатини, така че керваните да могат да се разминават или да спират за нощувка. Пътят следваше реката на един хвърлей над най-високото й ниво, а в скалите под него бяха издълбани стъпала, така че можеше да се слиза и да се налива вода. Никой от нас, дори и Дженъс, не беше виждал нито пък чувал такава мащабна работа да е извършена някъде в цивилизованите страни.