Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Унищожили са всичко в лабораторията?
— Всичко са потрошили! — намръщи се той. — Същински животни. Не държим пари в къщата! Ако са искали да крадат, защо не са откраднали машините? Те струват повече от няколкото ранда, които държим за момченцата, дето носят продуктите.
— А как разбра, че иска да ме види?
— Каза ми, докато чакахме линейката. Почти не можеше да говори — разтърси го ново ридание. — Тя беше просто една стара жена! Що за човек е този, който е направил това?
— Ужасни хора — поклати глава Рени.
Не можеше да заплаче. Плъзгащите се покрай тях улични лампи я унасяха, сякаш беше призрак, вмъкнал се в собственото си тяло. Какво ставаше? Защо на всички около нея постоянно им се случваха кошмарни неща?
— Ужасни, ужасни хора! — повтори тя.
Заспалата Сюзън Ван Блийк приличаше на извънземно създание. Цялата беше окичена в сензори и тръбички и май само бинтовете, с които бе опакована като мумия, поддържаха останалото без цвят, потрошено тяло в подобие на човешка форма. Дъхът й влизаше и излизаше с хриптене от полуоткрехнатите й устни. Джеремая отново се разрида и се отпусна на пода до леглото й, стиснал главата си, сякаш за да не се пръсне от мъка.
Колкото и ужасяваща да беше гледката на нейната приятелка и преподавателка, Рени все още се намираше в състояние на хладна отчужденост. Днес за втори път попадаше в болница, застанала над тялото на свой безмълвен близък. В Университетския медицински център „Уествил“ поне нямаше карантина „Букаву“.
Млад чернокож лекар със зацапана престилка и с очила с прикрепен към тях офталмоскоп надникна вътре.
— Тя има нужда от почивка — намръщи се той. — Има мозъчно сътресение и много счупени кости. — Той посочи към пълното със спящи пациенти помещение. — А и сега не е време за посещения.
— Поискала е да ме види — обясни Рени. — Казала е, че е нещо важно.
Той се намръщи отново и вероятно замислен за нещо съвсем друго, се отдалечи.
Рени взе един стол до съседното легло. Пациентът в него — мъртвешки блед кльощав младеж — се събуди, примигна и втренчи в нея поглед на затворен в клетка звяр, но нито каза нещо, нито помръдна. Тя се върна до леглото, седна така, че да може да я наблюдава, и пое по-малко бинтованата ръка на Сюзън.
Беше полузадрямала, когато усети леко стискане. Сепна се. Очите на доктор Ван Блийк бяха широко отворени и се движеха във всички посоки, сякаш беше заобиколена от бързо препускащи фигури.
— Аз съм, Рени — нежно стисна ръката й тя. — Ирене. Джеремая също е тук.
Сюзън се втренчи в нея и се отпусна. Устата й беше отворена, но покрай тръбичката излизаше само слаб шум като подмятана от вятъра празна книжна кесия. Рени стана да потърси вода, но коленичилият до нея Дако й посочи окачената на рамката на леглото табелка, на която пишеше: „Нищо през устата.“
— Сложили са тръба в устата й.
— Няма нужда да говориш — каза й Рени. — Просто ще постоим тук с тебе.
— О, мъничка бабо — притисна чело Джеремая към покритата с тръбички ръка. — Трябваше да съм там! Как допуснах да се случи това?
Сюзън издърпа ръката си, повдигна я бавно и докосна лицето на Дако. Сълзите намокриха бинтовете й. След това отново бавно напъха ръката си в ръката на Рени.
— Можеш ли да отговаряш на въпроси?
Стискане.
— Две стискания за „не“. Ново стискане.
— Джеремая каза, че си искала да ме видиш.
„Да.“
— Заради онова, за което говорихме ли? Заради града?
„Да.“
На Рени й хрумна дали не се заблуждава в отговорите й, тъй като Сюзън стискаше ръката й само по веднъж. Лицето й беше толкова подуто, че беше трудно да схванеш какво изразява — движеха се само очите й.
— Искаш ли да си отида и да те оставя да спиш? Две стискания — доста категорични.
„Не.“
— Добре, чакай да помисля. Откри ли къде се намира?
„Не.“
— Но си разбрала нещо за него.
Стискането беше леко и продължително.
— Може би?
„Да.“
Рени се поколеба.
— Мъжете, които те нападнаха… свързани ли са по някакъв начин с това? За което говорихме?
Отново продължително, бавно стискане.
„Може би.“
— Опитвам се да измисля други въпроси, на които се отговаря с „да“ или „не“. Много е трудно. Мислиш ли, че ще можеш да пишеш с ръка или на машина?
Дълга пауза, последвана от две стискания.
— А трябва ли да говоря с някого? Който ти е дал информацията и който може да я даде и на мен?
„Не.“
След това — само след миг — допълнително стискане.
„Да.“
Рени набързо изреди всички колеги на Сюзън, за които се сещаше, но за всички получи отрицателен отговор. Опита с различни полицейски и мрежови агенции, но резултатът беше същият. Докато отчаяно обмисляше колко време би отнел процесът на елиминиране, осъществен единствено чрез двоичен ръчен код, Сюзън набута още по-навътре ръката си в ръката на Рени и я обърна така, че всичките й пръсти да докосват дланта на Рени. Раздвижи ги на пресекулки като крачетата на умираща пеперуда. Рени стисна ръката на старицата, за да я успокои. Сюзън изсъска.