През дебрите на Балкана

Изправих се пред него, като се опитвах да изглеждам възможно по-важен и страшен. Изобщо не ми тежеше на съвестта, че се нарекох емир. Но това, че си дадох титлата хасредин, тоест височество, беше повече от нахално. Реших обаче и аз веднъж да си позволя онова, което моят дребен хаджия непрекъснато правеше.

Нямах никаква власт над този салджия, а исках да го принудя да ми каже кой го беше изпратил да ни следи. Значи трябваше да го впечатля, за което ми трябваше титла, каквато за съжаление нямах.

Веднага се убедих в правилността на постъпката си. Той се поклони доста дълбоко и отговори:

— Не, султанъм, още не съм чувал това светлейшо име.

— Сега го чу и вече знаеш кой съм. Ще трябва да се съобразяваш с това. Да не мислиш, че обичам да ме шпионират?

— Не разбирам, емир.

— Много добре ме разбираш, но не искаш да си признаеш.

— Наистина не знам за какво говориш.

— Момче! Да не искаш да си правя труда да те разпитвам? Нямам никакво желание за това, а освен това за мен ти си един нищожен нещастник. Веднага си признай кой те изпрати да ме следиш, за да разбереш къде ще отседна!

— Никой, господарю!

— И въпреки това го правеше?

— Съвсем случайно тръгнах след теб.

— Това ли е прекият път към реката? Той видимо се смути.

— Е, отговаряй!

— Господарю, ти наистина грешиш. Направих това отклонение без никакъв умисъл.

— Добре! Ще ти повярвам. Но ако мислиш, че ще имаш полза от това, лъжеш се. Не ни трябва салджия, който, вместо да стои при сала си, минава по обиколни пътища, защото на него не може да се разчита. Ще заповядам на мюдюрина да те уволни. Има други хора, достойни за тази служба.

Човекът се изплаши.

— Не прави това, емир! — извика той умолително.

— Ще го сторя, и то толкова по-бързо, колкото по-добре се убедя, че си ме лъгал.

Известно време той гледа към земята. После плахо обясни:

— Ефенди, искам да бъда откровен и ще ти призная, че те следих.

— Късно е вече.

— Нали виждаш, че се разкайвам, дето не ти казах истината. Няма да го правя повече.

— Сега ми кажи кой те изпрати.

— Никой. Направих го по собствени подбуди.

— Лъжеш!

— Не, ефенди!

— Ще видим! Който излъже веднъж, може да го направи и втори път!

Обърнах се към Халеф и заповядах:

— Хаджи Халеф Омар ага, веднага доведи двама гавази! Този човек трябва да бъде наказан с бастонада!

— Веднага, султанъм! — отговори дребосъкът, правейки се, че тръгва.

— Стой! — извика изплашеният салджия. — Чакай, ага! Ще призная!

— Късно е! Побързай, ага!

Човекът се свлече на земята и ме замоли с протегнати ръце:

— Не искам бастонада, не искам бастонада! Не мога да я понеса!

— Защо?

— Краката ми са много меки и чувствителни, защото дълго време прекарвам във водата.