Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Конят, който беше ранил, с окървавен от дълбоко забилия се в него меч преден крак, хвърли ездача си. Луис метна камата, улучи единия от мъжете в гърлото и той умря още преди да е паднал на земята.
Изхвърленият от седлото ездач стенеше проснат на земята, а Луис и Ру имаха вече срещу себе си равен брой противници. Луис измъкна от ботуша си втора кама и се присви. Двамата си промърмориха нещо, явно притеснени от това, че способността на Луис да мята ножове го прави много опасен.
После извикаха, подкараха бясно конете и създадоха впечатление, че ги атакуват поотделно, но в последния момент единият, който беше препуснал срещу Ру, обърна и заобиколи, за да нападне Луис отзад. Луис метна камата към ездача срещу себе си, но той се сниши над шията на коня си, прикривайки главата и раменете си.
Луис обаче беше предвидил този ход и беше хвърлил ниско, целейки се в бедрото на противника си. Ножът се заби дълбоко в дясното бедро на мъжа и той зави от болка и дръпна юздите, за да се отдалечи от Луис, докато отзад го напада другарят му.
Луис беше извадил трета кама, която носеше под ризата си, и тъкмо я мяташе в мига, в който нападателят се изправи на седлото. Улучи го в гърлото и мъжът се срина от коня.
Ру нападна мъжа, който сви покрай него, веднага щом той го задмина. Луис в този момент се обръщаше и посягаше да извади друга кама от пояса си. Ру вдигна меча си над главата.
Конникът нанесе удар отгоре, Луис се опита да се отдръпне, но не успя и ездачът го посече в дясното рамо. Острието захапа дълбоко. Ру удари нападателя отзад и посече дълбоко крака му. Ездачът изпищя от болка и се опита да се обърне, но рухна от седлото.
Ру бързо го доуби, изтича при Луис и видя, че той е почти в безсъзнание. Тъкмо се канеше да му заговори, когато чу писък отзад.
Обърна се рязко и видя, че изхвърленият от седлото ездач е застанал над Язон. Младият чиновник се беше подпрял на лакът, от раната на черепа по лицето му се стичаше кръв, а войникът вдигаше меча си за убийствен удар.
— Не! — изрева Ру и затича. Краката му бяха натежали като олово, всяка крачка бе невъзможно тежка и мудна. Затича по-бързо, но ударът на войника изфуча надолу като мълния и Язон изпищя.
Ру замахна с всичка сила. Улучи китката на десницата му и мечът отхвърча във въздуха — отсечената длан още стискаше дръжката му.
Мъжът погледна невярващо кървавия чукан и изобщо не успя да види следващия удар, който отсече главата му.
Ру коленичи до Язон. Очите на младежа бяха широко отворени от болка и ужас.
— Господин Ейвъри — промълви той и пръстите му се впиха в ризата на Ру.
— Тук съм — каза Ру и взе главата му в скута си.
Очите на Язон бяха замъглени, все едно че не виждаше, и Ру разбра, че раната му е смъртоносна. Раната в главата бе от копитото на връхлитащия кон, но от раната в корема бликаше пулсираща кръв и Ру разбра, че животът на Язон с всеки следващ миг изтича в земята.
— Съжалявам, господин Ейвъри — изпъшка Язон.
— Ти се справи добре.
— Съжалявам, че ви предадох.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз давах сведенията на Силвия Истърбрук, за да ги предаде на баща си — изхриптя той и закашля кръв.
— Не разбирам — каза Ру. — Откъде си я познавал?
— Когато за пръв път дойдохте в кафенето на Барет, аз ви казах за нея и ви казах, че е прекрасна.
Главата на Ру се замая. Боят, раната му, а сега и това…
— Язон, как си правил това?
— Предавах бележки по слугата й — каза Язон. — Тя ми отвръщаше. Обещаваше ми, че някой ден, щом забогатея, ще каже на баща си за мен.
Ру беше слисан. Силвия беше изиграла него, Дънкан, а ето че и Язон, като последни глупци. След малко Язон отрони:
— Господин Ейвъри. Моля ви, простете ми.
Ру огледа смълчаните дървета. Луис лежеше в другия край на поляната в несвяст или може би мъртъв, жените и децата се криеха в пещерата… Успя да отвърне само:
— Няма значение, Язон. Вече няма значение.
— Тя веднъж ме целуна, господин Ейвъри — промълви Язон. — Когато никой не гледаше, докато се качваше в каляската си, се наведе и ме целуна по бузата. — После очите му се изцъклиха и той издъхна.
Ру остана да седи, без да знае да плаче ли, или да се смее. Момчето беше умряло с мисълта, че тази гадна кучка е неговият пречист ангел. Ру не беше споменал на никого в лагера, освен на Луис, че Силвия е мъртва. Не можеше да не й отдаде дължимото уважение, защото бе знаела какво да направи, за да получи каквото иска от мъжете, които беше използвала. За Дънкан то беше обещание за власт и пари; за Язон — детинска приказка за принцеса и момче от простолюдието, намерили истинската си любов — целувка по бузата и любовни писъмца — а за него? Ру се засмя горчиво и пусна главата на Язон върху влажната земя. Пусна я и стана. На него тя бе обещала съвършената любов, каквато не съществува.