Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Уби един, отблъсна втори, обърна коня си и видя, че Луис превързва рана на дясната си ръка, без да изпуска окървавената си кама.
— Ти си луд — викна му Ру. — Следващия път остани с жените и ако трябва да режеш гърла, прави го там.
Луис се ухили.
— Май си прав. Никога не ме е бивало много в ездата. — Посочи с брадичка раната си. — Без кон съм по-добър.
Ру се удиви на спокойствието му.
— Марш, Карли да те превърже. Аз ще ида да видя какви са щетите.
Препусна до началото на кервана и разбра, че двама от пазачите са мъртви, а други двама са побягнали. Останалите шестима, с Луис, него самия и Язон, не стигаха да опазят и два фургона, да не говорим за дузина. Ру не се поколеба и каза на наемниците:
— Върнете се при последния фургон. — После се обърна към коларите, които още седяха по каприте, и им нареди:
— Подкарвайте веднага! Право към Вилхелмсбърг и хана „Утринна мъгла“. Там чакате. Ще ви дам четири годишни заплати награда.
Коларите викнаха като един и подкараха животните. Ру настигна останалите шестима пазачи и каза:
— Ние ще браним последния фургон. Лично ще убия първия, който се опита да избяга.
— Мислиш ли, че ще се върнат? — попита Луис.
— Абсолютно. Мисля, че само ги изненадахме, като им дадохме бой.
— Колко са? — попита Язон. Мъчеше се да не изглежда изплашен. Бившият сервитьор, а сега сметководител, никога не се беше излагал на насилие, освен в пиянски свади по кръчмите, и сега страшно се стараеше да успокои децата.
— Много — каза Ру, слезе от седлото и върза юздите на задната ритла. После отиде до предницата, качи се, взе юздите от разтреперания колар и каза:
— Дръж се.
Обърна фургона на север и извика:
— След мен!
Шестимата охранници, Луис, Язон и жените с децата излязоха от пътя. Ру знаеше, че рискът е огромен, но ако можеше да се отдалечи достатъчно по почти неизползван път на изток, докато нападателите плячкосваха фургоните, щяха да успеят.
— Няма да оцелеят — каза Луис.
— Сигурно. Но ако някой оцелее, ще си удържа на думата и ще му дам толкова злато, че да му стигне за години.
Луис се отпусна на дъното на фургона. Беше му тясно, защото двамата с Язон седяха с децата и двете жени. Но засега поне бяха в безопасност.
Късметът им не трая дълго. Ру ги беше повел по тясна пътека сред редките гори, която ги вкара в едно дере, откъдето фургонът не можеше да мине. Върнаха се и се опитаха да излязат на тесния път, водещ на изток.
Някъде по пладне чуха тропота на конски копита и няколко напрегнати минути Ру, Луис и наемниците зачакаха мълчаливо с извадени оръжия, докато Карли, Хелън и Язон пазеха децата да не се разреват. Когато и последният конник подмина, на по-малко от двайсет крачки, Ру даде знак да завият на изток.
Привечер се изгубиха съвсем и скупчени около едва тлеещия огън, обсъдиха възможностите си. Един от наемниците каза:
— Аз викам да го оставим тоя фургон и да ударим на изток, господин Ейвъри.
— Добре ли познаваш тези хълмове?
— Не много, но нашите момчета са на изток, както казахте, и по всеки път, който си струва да се нарече такъв, най-вероятно ще гъмжи от конница, тъй че ако държим през горите, може и да се промъкнем покрай тях.
— Оттук до Даркмоор има поне дузина селца и можем да стигнем до някое от тях, но ако нямаме местен водач, най-много да опрем в някое възвишение, което току-виж се оказало колкото планина, и няма да можем да го заобиколим — каза Ру. Огледа бързо смрачаващия се лес и добави: — Лесно е да се объркаш в гората, ако не знаеш пътя. Може да влезем право в ръцете на врага.
Настроението беше станало толкова мрачно, че децата мълчаха и гледаха Ру и другите възрастни с широко отворени очи. Карли и Хелън правеха каквото можеха да ги успокоят, но кротичко, за да продължат да пазят тишина.
— Но мисля, че може би си прав — продължи Ру. — Да разтоварим фургона и да вземем одеяла и храна. Оставяме другото и утре тръгваме пеш.
Наемниците се спогледаха, но никой не каза нищо — просто наставаха и се заловиха да изпълнят заповедта. Ру остана да седи мълчаливо, загледан в децата в гаснещата нощ.
Хелън бе взела сина му в скута си и тихо му пееше, а Карли държеше Абигейл. Вилем се беше облегнал на рамото на майка си и се бореше със съня, решен да остане буден. Натали вече бе заспала на одеялото между Хелън и Карли. Язон опаковаше храната, а Луис се въртеше около наемниците и им обещаваше щедри награди.
Когато децата заспаха, Карли седна до Ру и попита:
— Рамото ти как е?
Ру се сети, че не е помислял за раната си, откакто се бяха счепкали с нападателите, и леко размърда рамото си.