Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ваше височество — поздрави я той и се поклони дълбоко.
— Лорд Ал Денса — отвърна тя. Ал Денса беше дворцов шамбелан и обикновено излъчваше ненарушимо спокойствие, но днес изглеждаше някак живнал.
— Кралят се извинява задето не успя да ви посрещне лично, ваше височество — каза шамбеланът. — Но днешното радостно събитие ангажира вниманието му изцяло.
— Събитие? — вдигна вежди Лирна, смъкна се от гърба на Стъпко и подаде юздите му на един коняр.
— По-скоро истинско чудо, ваше височество. Брат Френтис се върна в Кралството жив и здрав, прекосил е целия океан. Слава на Покойните, че са го опазили.
„Френтис?“ От всички, загинали при Унтеш, брат ѝ страдаше най-много за Френтис.
— Радостна новина наистина — каза тя.
— Много ми е неприятно да ви занимавам с кореспонденция толкова скоро след завръщането ви — продължи Ал Денса, извади малък свитък и ѝ го подаде. — Но кралят изглежда решен да съдейства всячески на този тип.
— Тип? — Лирна разви свитъка. Текстът беше написан на езика на Кралството, спретнато и четливо, макар и с твърде много завъртулки по буквите.
— Някакъв алпирански учен, ваше височество. Дошъл е да пише история. Кралят смята, че ако му угоди, ще хвърли мост между двата народа.
При вида на подписа под текста Лирна вдигна вежди.
— Верниерс Алише Сомерен. Личният историк на императора. Той е тук?
— Беше, ваше височество. Кралят одобри молбата му да придружи Кралската гвардия до Кумбраел. Но както ще видите от писмото му, той много държи да му дадете аудиенция.
Лирна познаваше работата на Верниерс, разбира се, макар преводът от алпирански да не беше добър. Смятала бе да се потруди сама върху нова версия на неговите „Песни“, но все не ѝ оставаше време. „Един историк, или поне добрият историк, винаги търси истината. Дошъл е да ме пита за баща ми и неговата налудничава война.“
— Ще го приема, разбира се — каза тя на Ал Денса. — Моля те уреди среща веднага щом се върне.
Ал Денса се поклони.
— Непременно, ваше височество. А сега кралят иска да отидете при него в тронната зала. Брат Френтис и придружителката му също отиват натам.
— Придружителка?
— Една воларианка. Изглежда, ги е събрала робската им съдба. Засега подробностите са смътни, но едно е сигурно чака ни разказ за велики приключения.
— Явно. — Лирна махна на Давока и Арендил да се приближат. — Това е лейди Давока, посланица на Лонакското владение, и скуайър Арендил от дом Бандерс, бъдещ повереник на краля. Моля, настани ги в двореца.
— Разбира се, ваше височество.
— Засега ще ги заведа в моите покои. Кажи на краля, че отивам при него.
— Брат Френтис! — дрънкаше развълнувано Арендил, докато Лирна ги водеше по множеството коридори към апартамента си в източното крило. — Той е почти толкова голям герой, колкото и лорд Ал Сорна. Дали ще мога да се срещна с него?
— Предполагам — отвърна Лирна. — А когато се срещнеш с краля, моля те, не забравяй да се обръщаш към него с „ваше величество“. От гостите на двореца се очаква да се държат според етикета.
Покоите ѝ си бяха същите, каквито ги беше оставила, до последната възглавничка и украса. Множеството книги си седяха на дългите лавици в реда, в който тя беше постановила, кожените им гръбчета лъщяха, избърсани от прахта, но извън това библиотеката ѝ беше недокосната. На писалището, където прекарваше толкова много часове, се кипреха пълната мастилница и прясно подострените пера, които Лирна държеше да се присъстват там всяка сутрин. А леглото ѝ, прекрасното ѝ легло. Толкова меко, толкова топло… толкова голямо. Странно, всичко друго в стаята ѝ се струваше по-малко, единствено леглото сякаш се бе уголемило.
„Кой живее тук? — запита се тя, отиде при писалището и остави «Мъдростите на Релтак» до купчината пергаменти. — Коя самотна старица живее тук и прекарва дните си в безкрайно дращене по белия лист?“
Позволи на камериерките си да се посуетят около нея, после им каза коя рокля да ѝ приготвят, както и да донесат храна за гостите ѝ.
— Не знам колко време ще отнеме това — каза на Давока, след като смени роклята си за езда със синя копринена, бюстието избродирано със златна нишка. Стоеше пред огледалото, докато една от камериерките нагласяше диадемата в току-що сресаната ѝ коса. — Най-добре изчакай тук с момчето. Ще гледам да ти уредя среща с краля за утре сутрин. — Давока не отговори и Лирна се обърна да я погледне. Лонакската жена я гледаше с навъсено. — Какво има?