Повелител на сенките [bg]

— Извинявам се. Става такъв, когато се чувства неудобно. Саркастичен.

— Кой да предположи, че и това се предава по наследство. — Шейд протегна облечената си в ръкавица ръка. — А сега ми покажете какво носите. Надявам се, че поне това не беше лъжа.

Тай бръкна в джоба си и извади кристала алития. На светлината на свещите той хвърляше още по-силни отблясъци.

Шейд се изкиска.

— Вместилище за спомени. Май все пак ще си получиш филма. — Той посегна и след миг колебание, Тай му позволи да вземе кристала.

Шейд го постави внимателно в средата на масата. Прокара ръка над него, а после се намръщи и свали ръкавицата си. Както Кит си беше помислил, кожата му се оказа наситенозелена. Зачуди се защо Шейд би си направил труда да го скрие тук, на Пазара на сенките, където магьосниците бяха нещо обичайно.

Шейд прокара ръка по кристала и промълви нещо. Свещите в помещението помръкнаха. Шепотът се усили и Кит разпозна, че беше латински, който той беше учил в продължение на три месеца в училище, преди да реши, че няма смисъл да знаеш език, на който не можеш да говориш с никого, освен с папата, когото бе малко вероятно да срещнеш някога.

Сега обаче бе принуден да признае, че в него имаше някаква тежест, усещането, че всяка дума бе пропита с по-дълбок смисъл. Свещите угаснаха напълно, ала в помещението не беше тъмно: кристалът грееше все по-ярко и по-ярко под допира на Шейд.

Най-сетне от него сякаш изригна концентриран лъч светлина и Кит разбра какво бе имал предвид Шейд, когато се беше пошегувал за филма. Светлината бе като лъч на прожектор и хвърляше движещи се образи върху тъмната стена на шатрата.

Едно момиче седеше, завързано за стол, насред кръгла стая, пълна с пейки и наподобяваща аудитория. През прозорците Кит зърна планини, покрити със сняг. Въпреки че вероятно беше зима, момичето носеше само широка бяла рокля; беше боса, а дългата й черна коса висеше на оплетени масури.

Лицето й толкова приличаше на това на Ливи, че Кит неволно се напрегна, виждайки го разкривено от агония и ужас.

— Анабел Блекторн. — Слабичък мъж с прегърбени рамене се появи в картината. Беше облечен в черно, а на рамото му беше закачена значка, която доста приличаше на тази на Диего. Качулката му беше вдигната и заради това, както и заради гледната точка в кристала, беше трудно да видят добре лицето и тялото му.

— Инквизиторът — измърмори Шейд. — По онова време той беше центурион.

— Стоиш пред нас — продължи мъжът, — обвинена в съучастничество с долноземци. Семейството ти прие магьосника Малкълм Фейд и го отгледа като твой брат, а той им се отплати за добрината с най-грозна измяна. Открадна Черната книга на мъртвите от Корнуолския институт, а ти му помогна.

— Къде е Малкълм? — Гласът на Анабел трепереше, но беше ясен и твърд. — Защо не е тук? Отказвам да бъда разпитвана без него.