Среднощният диамант [bg]

Там забави ход и понечих да го упрекна, когато зърнах светлина пред нас. На пътя имаше поставен фенер, който осветяваше скупчена група мъже и коне.

— Казах ти — рече той.

Препуснахме напред и при звука от копитата на конете ни мъжете се обърнаха. Точно зад тях мярнах Аделейд, застанала на пътя. Изглеждаше невредима, а един мъж близо до нея стискаше прасеца си с болезнено изражение.

Присъствието ни хвърли разбойниците в смут.

— Пирати!

— Том Шортслийвс!

— И лейди Авиел!

Двамата с Том извадихме ножовете си.

— Имате нещо, което искаме — рече той. — Оставете лейди Уитмор с нас и си вървете.

Двама от мъжете почти понечиха да побягнат, зарязвайки конете, от които бяха слезли. Може би имиджът наистина беше всичко. Един едър, снажен мъж — не толкова стреснат от нас — пристъпи наперено напред с нож в ръка.

— Тя и обявената за нея награда принадлежат на нас. Изчезвайте оттук, преди да сме…

Том стовари дръжката на сабята си върху главата на мъжа. Аз връхлетях напред върху друг разбойник и го прободох в рамото с камата. Той изпъшка и бръкна в палтото си да извади нещо. Пистолет? Нож?

Скочих от коня и забих камата в корема на мъжа. Този път той издаде по-силен звук и притисна ръка към мястото, където го бях улучила. Другата му ръка още продължаваше да се движи и измъкна пистолет от палтото. Ударих ръката му с камата и го съборих с един удар с коляно. Нанесох му и един удар в главата, за да се уверя, че няма да се изправи.

Извъртях се рязко, търсейки някого другиго, когото да ударя, но там стоеше само Том. Огледа с интерес поваления ми враг.

— Тъй, тъй, изглежда, че все пак имаш тъмна страна.

— Къде е тя? — запитах настойчиво. — Къде отиде?

— Недалече. По време на схватката се качи на коня си и потегли на север.

Останалите разбойници бяха или в безсъзнание, или ранени. Том плесна конете им и животните се отправиха обратно към Кейп Триумф.

— Просто за да направя нещата малко по-трудни. Двамата продължихме нататък и се натъкнахме на

Аделейд доста бързо. Конят й куцаше.

— Вече не е нужно да се притеснявате за онези мъже — каза й Том.

— Мъртви? — И позата, и гласът й бяха изпълнени с недоверие.

Отместих лице и се постарах белсианският ми акцент да се усети силно:

— Може би. Или са избягали.

— Е, няма значение. Нямаше да тръгна с тях и няма да тръгна с вас. — Дързостта й ме накара да се гордея.

Том изглеждаше най-вече развеселен:

— Не искаме да ви отвличаме. Където и да отивате, ще ви помогнем да стигнете благополучно дотам. Ние сме придружителите ви за тази нощ.

— Защо? — попита настойчиво тя. — Какво искате?

— Нищо, за което да е нужно да се тревожите. Нашите интереси са си само наши. Всичко, което трябва да знаете, е, че с нас сте в безопасност. — Той наклони глава да погледне по-добре. — Кобилата ви е окуцяла?

— Все още не — каза тя. — Но й падна една подкова.