Среднощният диамант [bg]
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Бляскавият двор #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Сиела"
- ISBN: 978-954-28-2425-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Среднощният диамант [bg]». Краткое содержание книги:
„Очарованието на Юга среща Моята прекрасна лейди. Романтиците ще се влюбят!“ School Library Connection
Дъхът ми заседна в гърлото, когато думите на Грант нахлуха обратно в съзнанието ми с внезапно, невъзможно разкритие. До мен Сайлъс каза нещо за това, че сме в покрайнините на Крофърд, но почти не го чух. Умът ми литна далече от този слънчев път. Бях обратно в тъмната спалня на Грант, в момента, когато смутено беше намекнал, че мога да отида с него при баланкуанците.
Онази нощ му бях твърде бясна дори да обмисля чутото. Когато Айана по-късно бе обяснила строгите условия на споразумението по въпроса кой може да отиде с него, не бях осъзнала последиците от предложението на Грант. А дори когато му бях признала, че бих искала да пътувам с него, пак не бях помислила за ролята си. Просто исках да бъда с него — поне исках, докато приоритетите ми с Лонзо ме бяха върнали рязко към действителността.
Допускат се само посланиците и техните семейства — съпруги и деца, такива хора. Никакви приятели или доброжелатели. Нито дори слуги или телохранители.
Съпруги.
Какво бе искал Грант от мен? Давал ли си беше изобщо сметка какво казва? Беше толкова колеблив всеки път, щом заговорехме по темата, сякаш не можеше да признае дори пред себе си какво прави.
Дали — по своя чудат, сложен начин — ми беше предлагал брак?
Останалата част от сутринта мина като в мъгла. Успях да се преструвам добре заради потенциалния купувач — по-възрастен мъж, който много ми напомняше за Рупърт — и го убедих, че съм израсла сред всевъзможни образци на изящното изкуство в Мирикози, преди да се влюбя в осфридиански търговец, който ме беше довел тук. Ако картината беше у мен, той щеше да ми връчи парите начаса.
Но дори докато се усмихвах и бъбрех, всичко, което постоянно си мислех, беше: Какво беше имал предвид Грант?
Двамата със Сайлъс се върнахме навреме в Кейп Триумф и той ме остави почти веднага.
— Ще давам показания точно преди обяд и трябва да съм на разположение на процеса. Ако не искаш никой да забележи, че си отсъствала, изчакай до почивката, когато можеш да се слееш с тълпата.
Настаних се удобно на една тревиста поляна точно отвъд пътя, умът ми все още беше изпълнен със събитията от деня. Когато чух шума от гласове да се усилва в далечината, забързах към сградата на съда. С лекота се шмугнах сред тръгналата на обяд тълпа и се озовах там точно навреме да видя как отвеждат затворниците. Едва не пропуснах да видя Седрик. Ръката му беше в превръзка през рамото, а по лицето му имаше синини. Беше с измачкани и износени дрехи, докато Уорън и хората му бяха чисти и елегантно облечени. Спомних си деня, в който се бях срещнала със Седрик в църквата, когато беше толкова стилно облечен и нямаше и едно косъмче, което да не си е на мястото. Никога нямаше да позная, че онзи човек е същият, който мина край мен сега.
Аделейд и Айана ме посрещнаха на вратата. Лицето на Аделейд беше бледо и изпито и аз я обгърнах с ръка, докато отивахме да хапнем.
— Всичко ще се оправи — казах машинално.
— Беше ужасно, Мира. Ужасно.
Пристрастният трибунал не бе позволил на Седрик да разкаже напълно версията си, а посоката на разпита бе намекнала, че вече е виновен. Бяха обвинили Аделейд в измама и разпуснат морал, когато бе свидетелствала. Уорън обаче беше посрещнат със съчувствие. Беше имал време да „излъска“ версията си, а неговите хора я бяха подкрепили.
Следобедното заседание мина както и сутрешното. Когато процесът приключи за деня, оставаха само още няколко свидетели, които трябваше да дадат показания. Щеше да се наложи да го сторят рано сутринта и това разочарова тълпата. Губернаторът Дойл беше казал, че ще се погрижи присъдата да бъде изпълнена незабавно, и мнозина се бяха надявали да видят екзекуция днес.
Когато двете с Айана се върнахме в Уистерия Холоу, не бях в настроение да слушам клюки. Шмугнах се в стаята си и останах до след полунощ. Едва тогава се измъкнах да потърся храна. През по-голямата част от деня не бях имала апетит, но се нахвърлих лакомо на старите изсъхнали тарталети, които открих. На кухненския праг се появи сянка и аз подскочих.
Беше Гидиън Стюарт, младият мъж от Грашонд. Той и другите Наследници на Урос се бяха задържали, за да приключат с някакви търговски въпроси в града и все повтаряха, че си тръгват скоро, но винаги имаше някакво ново забавяне.
— Съжалявам — каза ми той. — Не исках да ви стресна.
— Току-що ли дойдохте? Ето там има храна.
— Благодаря ви. — Той прие една тарталета. — Забавих се в града повече, отколкото очаквах. Аз… мисля, че помогнах на приятелката ви. Госпожица Бейли. Поне се надявам да съм. Не съм сигурен.