Среднощният диамант [bg]

— Да, да — прекъсна ме Сайлъс. — Уилямстън. Мислех, че всичко това е уредено.

Зяпнах:

— Вие… знаете?

— Разбира се. Именно аз предадох парите на един от нашите агенти, отправили се натам.

— Какви пари?

— Шейсетте, които Грант ми даде преди две седмици. — Сайлъс завъртя очи. — Дори не искам да знам колко игри на карти са били нужни, за да се сдобие с тях. Последното, което чух, е, че документите са уредени, но брат ти се е забавил заради някакво нараняване.

Ръката ми политна към гърдите:

— Какво?

— Нещо с коляното му, мисля. Едва вчера чух, че ще се оправи, и би трябвало да пристигне тук, преди да е свършил месецът.

Лонзо. Свободен. И идващ тук. Скоро. Почти очаквах всеки момент да се събудя в леглото си. Това беше единственият начин да обясня този все по-удивителен ден.

— Добре ли си? — Сайлъс се вгледа в мен по-внимателно. Нямах представа колко време съм мълчала.

— Аз… да. Просто не знаех. Грант така и не ми каза нищо. — Съсредоточих вниманието си обратно върху Сайлъс. — Защо не би ми казал?

— Не знам. Предполагам, че не е искал да те притеснява, докато не научи цялата история за нараняването. Но това е само догадка. Нямам представа какво става в главата на Грант или какво става между вас двамата. — Сайлъс ми хвърли остър поглед. — Всъщност все пак имам няколко идеи какво става между вас и ако беше моя дъщеря… е. Няма значение. Поне точно сега. Да се съсредоточим върху предложението за работа. Искаш ли го? Няма да те лъжа. Ще бъде трудно. Говорех сериозно, когато казах, че според мен можеш да спечелиш, но ще полагаш повече усилия от мъжете, които работят за теб. Голяма част от този град не иска никакъв закон. Но останалата част, обикновените хора, имат нужда от този закон.

Откакто дойдох в Адория, си бях представяла и се бях приспособявала към безброй варианти. Възможност като тази изобщо не ми минаваше през ума. Никога дори не си бях мечтала за нея. Независимост. Шансът действително да помагам на други хора по честен начин. Можех да дам работа на Лонзо, когато пристигнеше.

— Удивително е, господин Гарет. Наистина. Поласкана съм, че изобщо сте ме взели предвид. И да… наистина искам тази работа. Просто се надявам, че сте прав за изплащането на договора ми.

— Е, сблъсквал съм се и с по-сериозни проблеми. А ако наистина сме на косъм от залавянето на изменниците, ще получиш онази нелепо висока награда, която Грант обеща, без да се допита до мен.

— Наградата ми — повторих. А Грант също щеше да получи своята. Блестящата ми, вълнуваща кариера внезапно ми се стори изпразнена от съдържание, когато приех, че ще бъде без него. Той щеше да е заминал при баланкуанците, далече от мен, далече от всички тук. Той обаче обичаше да работи сам. Или пък дали наистина обичаше?

Може би… може би ще искаш да видиш земите на север.