Кралица на въздух и мрак [bg]

— Значи, и тук е нападнал всички институти? — попита Ема. Не беше искала да мисли за това, не беше искала дори за миг да допусне възможността, че родителите й би могло да бъдат живи в този свят, но не можа да попречи на искрица надежда да се промъкне в гласа й. — И Лос Анджелис?

— Да. — Гласът на Ливи беше глух. — Родителите ти бяха убити. Баща ни беше Помрачен.

Ема потръпна. Знаела бе, че не съществува истинска надежда, но въпреки това я заболя. Джулиън също се беше чудил за баща си, сигурна беше в това. Искаше й се да му протегне ръка, но споменът за безчувствения Джулиън от изминалата седмица я спря.

— Същото се случи и в нашия свят — каза Джулиън след дълга пауза. — Ала ние спечелихме войната.

— Себастиан умря — добави Ема. — Клеъри го уби.

— Клеъри Феърчайлд? — Гласът на Камерън беше пропит със съмнение. — Тя бе убита от демона Лилит в Битката при Бурен.

— Не — настоя Ема упорито. — Клеъри и приятелите й спечелиха Битката при Бурен. Има картини на това. Тя спаси Джейс с меча Славния и те откриха Себастиан в Едом, той не можа да победи…

Ливи потропа с ниско изрязаните си нокти по дулото на пушката.

— Интересна история. Значи, твърдите, че идвате от място, където Себастиан е мъртъв, по улиците не върлуват демони и ловците на сенки все още имат ангелска сила?

— Да — отвърна Ема.

Ливи се обърна, за да я погледне. Белегът, минаващ през окото й, изглеждаше яростно червен на алената светлина на луната.

— Е, ако там е толкова страхотно, какво правите тук?

— Не беше планирана ваканция. Не всичко в нашия свят е съвършено — каза Ема. — Съвсем не.

Хвърли поглед към Джулиън и за своя изненада, видя, че я гледа със същия изпитателен поглед като нейния. За миг се разбраха без думи, както някога: Да й кажем ли, че в нашия свят е мъртва?

Ема поклати лекичко глава. Ливи все още не им вярваше за нищо. Точно тази информация нямаше да помогне.

— Трябва да отбием — обади се Камерън.

Тук имаше малко повече лампи, огряващи участъци от магистралата. Тук-там в равнината отвъд, където се простираше градът, се виждаха светлинки. Изобщо не приличаше на нощен Лос Анджелис. Нямаше ги веригите от светлинки, проточили се като диамантени огърлици, заменени от неравномерни ярки петна. Върху един далечен хълм гореше огън.

Огромна пукнатина разделяше магистралата пред тях на две, сякаш някой беше срязал бетона. Камерън свърна от разлома, поемайки по най-близката отбивка. Намали светлината на фаровете, когато подкараха из улиците, носейки се бавно из жилищния квартал.

Беше най-обикновена лосанджелиска улица, от двете страни на която се издигаха едноетажни фермерски къщи. Прозорците на повечето от тях бяха заковани, през спуснатите завеси се процеждаше съвсем малко светлина. Много от къщите тънеха в пълен мрак, някои изглеждаха така, сякаш са били разбити с взлом — врати, висящи от пантите, кървави петна по бели хоросанови стени. До тротоара имаше няколко изоставени коли, багажниците им зееха отворени, сякаш собствениците им бяха… отнесени, докато се бяха опитвали да избягат.