Политичестки ред и политически упадък [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191529520
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Политичестки ред и политически упадък [bg]». Краткое содержание книги:
Твърдението, че една държава може да бъде брутална и в същото време слаба, може да изглежда противоречиво. Нима силните държави не избиват, затварят и измъчват своите противници? Но двете неща всъщност вървят ръка за ръка. Всички държави концентрират и използват власт, т.е. способността насилствено да принуждават хората, но успешните държави разчитат повече на своя авторитет, с други думи, на доброволното съблюдаване на изискванията на държавата въз основа на общественото доверие в легитимността на управлението. В мирните либерални демократични общества юмрукът обикновено е скрит под пластовете ръкавици на закони, обичаи и норми. Държавите, които често прибягват до явна принуда и насилие, обикновено го правят, защото не могат да упражняват властта си по друг начин. Те разполагат с така наречената от Майкъл Ман „деспотична власт“, но не и с „инфраструктурна власт“, която да проникне в обществото и да го структурира. Това се отнася както за колониалните африкански държави, така и за независимите държави, които възникват след края на колониалното управление.
Колониалната държава не е наложен от европейците абсолютистки режим, а по – скоро „непряко управление“, политика, която се провежда още от времето на Индийското въстание през 1858 г., но изчерпателно формулирана за пръв път от лорд Фредерик Лугард, британски губернатор в Северна Нигерия (1900 – 1906), Хонконг (1907 – 1912) и много други страни. Благодарение на опита си в Африка Лугард разбира, че Великобритания няма нито ресурсите, нито персонала, за да управлява от разстояние своите огромни африкански владения директно, както управлява малкия град – държава Хонконг. В произведения като „Двойният мандат в Британска тропическа Африка“ той твърди, че усилията за налагане на европейско законодателство и институции на непокорните африканци са непродуктивни и че коренните народи са управлявани по – добре и по – справедливо чрез собствените си обичайни практики. Такъв е режимът в мюсюлманските емирства в Северна Нигерия, където администрацията е в ръцете на внимателно подбрани от британците местни вождове, контролирани от йерархия от бели служители под ръководството областен администратор или комисар.
Слабото европейско присъствие в Африка в разгара на колониализма наистина е удивително. Таблица 3 представя броя на администраторите за отделни региони, което показва, че съотношението на администратори към население варира от максималното 1 на 18 900 кенийци (където по – многобройното бяло заселническо население изисква по – голямо внимание) до минималното 1 на 54 000 нигерийци и камерунци.
Изключително слабото европейско присъствие означава, че колониалната администрация трябва да разчита на йерархия от вождове, старейшини, служители, преводачи и други чернокожи служители, които да вършат работата на правителството. Хазната в столицата на метрополията няма интерес да субсидира своите бедни територии. По думите на Ърл Грей: „Най – сигурната проверка на стабилността на предприетите мерки за напредъка на един нецивилизован народ е неговата самостоятелност.“ Както изтъкват мнозина наблюдатели, непрякото управление не е толкова оригинална политика, колкото признание за същността на британската администрация. Тези факти сами по себе си навеждат на мисълта, че институционалното наследство на колониализма няма да бъде силна централизирана държавност, тъй като Великобритания утвърждава обичайното право като ясно формулирана политическа цел, която историкът Сара Бери нарича „хегемония на безценица“.
Има нещо впечатляващо в непрякото управление на британските колонии. За разлика от французите, чиято цел е асимилация на техните колонии в единна хомогенна френска империя, теорията на Лугард съдържа морален компонент. Според него, вместо да се правят опити африканците да бъдат превърнат във второкачествени европейци, те би трябвало да бъдат управлявани според собствените им закони и обичаи чрез традиционни източници на властта. Това съответства на практиката на много по – ранни империи, които разбират, че не биха могли да налагат своите собствени институции на народи със съвършено различно културно минало. Стремежът за възстановяване на местните традиции води до надпревара за откриване на т.нар. „местни закони и обичаи“. Каквото и да кажем за издирването на традиции, то дава огромен тласък за развитието на новата научна дисциплина антропология благодарение на това, че колониалните власти насърчават проучванията на изследователи като Чарлс Мийк и Е. Е. Еванс Причард, които се заемат да идентифицират „автентични“ правни традиции.