Произход на политическия ред [bg]

Дали съвременните ислямисти могат да изградят демократичен режим, контролиран от върховенство на закона, е деликатен въпрос. Опитът на Ислямска република Иран след революцията през 1979 г. не е обнадеждаващ. От XIX в. насам шиитски Иран има по–добре организирана църковна йерархия от всичко съществуващо в сунитския свят. Тази йерархия, начело с аятоллах Хомейни завзе властта в иранската държава и я превърна в истинска теокрация, в която църковната йерархия контролира държавния апарат. Държавата беше превърната в клерикална диктатура, която постоянно затваря и убива опонентите си и изопачава законите по удобен за целите  начин.

На теория конституцията на иранската република от 1979 г. може да бъде основа за една умерена, демократична и правова държава. Тя позволява парламентарни и президентски избори, които са ограничени от решенията на един неизбран върховен водач и на Съвета на настойниците, съставен от висши духовници, които са човешките представители на Бога. Сама по себе си тази структура не е непременно „средновековна" или предмодерна. Според конституцията на вилхелминска Германия, която Макс Вебер приема за квинтесенция на модерната рационална държава, законодателната власт е изборна, а правомощията  са ограничени от неизбран кайзер. Ако върховният лидер или Съветът на настойниците виждаха ролята си като свръхактивен традиционен алим (учен) с правомощия, подобни на тези на Върховен съд, който периодично провъзгласява неислямски закони, приети от демократично избран Меджлис[118], би могло да се твърди, че това е осъвременена форма на ислямско върховенство на закона. Конституцията от 1979 г. обаче предоставя на върховния лидер не само съдебни правомощия, но и значителна изпълнителна власт. Той контролира ислямската революционна гвардия и паравоенните басиджи[119], може активно да се намесва при дисквалифицирането на кандидати за изборни длъжности и очевидно да манипулира изборите за постигане на по–благоприятни резултати. Подобно на конституцията на Бисмарк в Германия или създадената по неин образец в Япония Мейджи[120] иранската конституция предоставя известна изпълнителна власт не на император, а на клерикалната йерархия. Както в Япония и Германия, тази изпълнителна власт корумпира и засилва по–скоро контрола на въоръжените сили над духовенството, а не обратното, както е според конституцията.

Държавата съсредоточава политическа власт, а върховенството на закона я ограничава.[121] Само поради тази причина развитието на върховенството на закона се оспорва политически и се контролира от политическите интереси на определени лица като ранните английски крале и някои амбициозни папи или от опозиционните ислямистки групи, които настояват за възвръщане на шериата. Основите на европейското върховенство на закона са изградени през XII в., но окончателното му утвърждаване настъпва след продължили няколко века политически борби. Еволюцията на върховенството на закона през следващите столетия се слива с възхода на отговорното управление, тъй като привържениците на отговорното управление първоначално не настояват за демократични избори, а за изпълнителна власт, която да съблюдава закона. Ще разгледаме отново този въпрос в глава 27.