![Произход на политическия ред [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/7/0/proizhod-na-politicheskiya-red-bg-download.jpg)
Произход на политическия ред [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191526932
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Произход на политическия ред [bg]». Краткое содержание книги:
Подобно на Мохамед първите няколко халифи съчетават като личности религиозна и политическа власт, което е характерно и за династията на Омаядите. Но политическата и халифската власт се разделят в края на династията, когато един омаядски принц побягва от Абасидите и основава отделен западен халифат в Испания. С течение на времето различни провинции на империята се отцепват, ограничавайки властта на халифа в Багдад до територията около столицата, но дори там той става марионетка на военния главнокомандващ, в чиито ръце е реалната власт. Фатимидите основават свой схизматичен халифат в Тунис, а след това и в Египет, а шиитите и хариджитите никога не признават властта на багдадския халиф. Халифите имат претенции за абсолютна духовна власт, но в действителност тя е далеч по–ограничена.
Не по–късно от XI в. властта е разпределена между халифа и този, който упражнява политическата власт в съответната територия. Притежателят на реалната власт – светският принц – получава титлата „емир на емирите". Чрез една правна хитрост халифът потвърждава делегирането на власт, в замяна на което си осигурява властта над по–строго религиозни въпроси. Правоведът Абу ал–Хасан ал–Мауарди[114] обяснява, че това е законосъобразно, защото халифът продължава да упражнява светската власт чрез своя представител, но истината е точно обратната – халифът се превръща в марионетка на емира. Ислямският свят е по–скоро цезаропапистки, отколкото теократичен – светските владетели управляват и приемат на своя територия халифа и улемите да правораздават според шериата.
Това, което никога не се случва в сунитския мюсюлмански свят, е формалното освобождаване на халифа и улемите от политическото управление, в което те участват като обособена институция със собствена йерархия, юрисдикция и контрол над собствените служители. Никога не е създадена нито една мюсюлманска „Църква", сравнима с Католическата, която възниква след Григорианската реформа. Подобно на Католическата църква преди конфликта за инвеститурата мюсюлманската интелигенция е мрежа от свещеници, съдии и учени тълкуватели, които тълкуват и прилагат мюсюлманската съдебна практика. В сунитската традиция има четири основни конкурентни школи по мюсюлманско право[115] които са философски хетерогенни и чиито възход и падение зависят от политическата благосклонност. Тъй като улемите никога не се институционализират йерархически, не е възможно възникването на единна правна традиция. Невъзможно е също така за една мюсюлманска йерархия да оспори политическата власт по примера на римските папи.
Това обаче не означава, че не съществува функционално разделение между религиозна и светска власт. Турсун бей[116] пише през XV в., че по своя инициатива султанът може да създава позитивно право независимо от шериата. Този корпус от светски закони е известен като „кануннаме" (от европейския термин „канонично право“) и се използва в области, където традиционната ислямска юриспруденция не успява да създаде адекватни правила, например в публичното и административното право. Свързаните с данъчното облагане и имуществените права в новозавладените територии правила, както и тези за печатането на пари и търговията попадат под компетенцията на кануннаме. Традиционният шериат, в чийто център на вниманието са най–вече бракът, семейството, наследяването и други лични въпроси, се упражнява от мрежа от „кадии" и „муджтахиди“, юрисконсулти, обучавани в класическата мюсюлманска литература и компетентни да прилагат този разпилян сборник от закони при конкретни случаи, както индуските пандити. Това изисква създаването на две паралелни съдебни институции, светска и религиозна. Кадиите прилагат шериата, но трябва да разчитат на светските власти за влизането на решенията им в сила.
На теория разрастващият се корпус на светското право, използван в Османската империя, е подчинен на шериата и подлежи на преразглеждане от страна на религиозните власти. Но както теоретичната, власт на халифа над султана създава погрешна представа за действителната зависимост, така и религиозното право не съответства на необходимостта за регулиране на едно разрастващо се търговско общество. Независимостта на религиозните власти е ограничена още повече, когато османският двор създава длъжността главен мюфтия. Дотогава правителството назначава кадии от общността на учените, но оставя тълкуването на закона на тях. Новият мюфтия и подчинената му бюрокрация са упълномощени да издават незадължителни становища или фетви[117] по отношение на съдържанието на шериата. Турция се придвижва в противоположната на Европа посока – към засилване на политическия контрол над религията. Докато Римокатолическата църква придобива атрибути на държава, турската държава придобива атрибути на Църква.