Произход на политическия ред [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191526932
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Произход на политическия ред [bg]». Краткое содержание книги:
Веднъж Йосиф Сталин попитал презрително: „Колко дивизии има папата?" Тъй като твърдя, че върховенството на закона произтича от религията, можем да зададем подобен въпрос на съдиите и адвокатите: колко дивизии разгръща една държава, управлявана от закона? И с какви принудителни правомощия разполагат, за да принудят управниците да се подчиняват на правото в съответствие с тълкуванията им?
Отговорът, разбира се, е николко. Разделението на властите на изпълнителна и съдебна е само метафорично. Изпълнителната власт има реални правомощия за принуда и може да се обърне към армията и полицията, за да наложи своята воля. Силата на съдебната или на религиозните власти, които са пазители на закона, е само в легитимността, с която могат да удостоят владетелите, и в обществената подкрепа, която получават като защитници на широкия обществен консенсус. Григорий VII може да принуди Хайнрих да дойде до Каноса, но всъщност не може да го свали от императорския престол. Затова трябва да разчита на военни съюзници като германските принцове, които завиждат на Хайнрих, или на нормандските крале в Южна Италия. Способността на папата да привлича светски съюзници от своя страна зависи от техните възгледи за легитимността на неговата кауза, както и от техните собствени сметки за краткосрочен личен интерес. Изходът от конфликта за инвеститурата е сложна комбинация от материални и морални фактори. В последна сметка светският владетел с достъп до военни и икономически ресурси е принуден да направи компромис с духовния водач с известни икономически ресурси, но без правомощия за принуда. Така че властта на папата е реална, но не се основава на дивизиите му.
Властта на мюсюлманските улеми, както и на папата, се основава на способността им да предоставят легитимност на султана. Тази власт е особено голяма по време на борбите за наследяване. В мюсюлманските земи ислямският и турският племенен обичай забранява ясните правила за династична приемственост като примогенитурата. Султаните могат да посочват наследници, но самият процес на наследяване често се превръща в масово сбиване между султанските синове или в случая с мамелюците между основните фракционни вождове. В такива ситуации властта на улемите да предоставят или да откажат подкрепата си им дава значително преимущество. Но ако интервенцията в борбата за власт стане прекалено явна, както в случая с халифите по времето на черкезките мамелюци, те могат да подкопаят собствените си позиции.
Все пак не трябва да преувеличаваме значението на върховенството на закона в предмодерните мюсюлмански общества. Законът „достатъчно добре" защитава имуществените права и търговията, но той не конституира нещо като конституционна гаранция на правата срещу владетели, които са решени да ги нарушат. Фактът, че великият мюфтия и всички кадии са избирани и назначавани от държавата, значително ограничава тяхната независимост, което е коренно различно от случая с независимите юристи, наемани от Католическата църква след XII в. османската държава си остава цезаропапистка до края и с течение на времето всъщност засилва своя контрол над мюсюлманските учени.
Наблюдават се много прилики между върховенството на закона в Индия и в Близкия изток, преди те да бъдат колонизирани или повлияни силно от Запада. И в двата случая е налице традиционно, защитено от религиозните власти писано право и сложна съдебна практика, изградена през вековете от религиозните съдии – пандитите при индусите и кадиите при мюсюлманите, – която се препредава под формата на прецеденти. И в двата случая религиозното право е основният източник на правосъдие; политическите управници поне на теория са само упълномощени да го прилагат.