Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Кат обгърна раменете на баба си по време на още една дълга, натежала от сълзи пауза.

— Не дадох най-доброто на майка ти – най-после успя да каже Скай. – След като успях да я изведа от Равенсбрюк напук на всичко, изпаднах в онова, което днес биха нарекли посттравматичен стрес. Равенсбрюк живееше в мен. Никога нямаше да мога да се отърва от него. Нощем имах халюцинации. И пиех. Само нощем и никога пред майка ти. Но може би страдах прекалено много, за да мога да бъда добра майка за нея.

— Не говори така! – извика Кат. – За мен ти бе най-добрата майка, която човек може да си пожелае!

Скай я прекъсна: – Това бе така, защото в деня, в който умря майка ти, аз спрях да пия. Продадох синята рокля, която Кристиан направи за мен, и изпратих останалите в Англия, така че наистина да загърбя миналото. Имах човек от селото, който се погрижи да ги прибере в къщата и да приема дрехите, които пристигаха след всяка нова колекция. Когато Каро умря преди четири години, тя ми остави своята синя рокля и аз изпратих и нея в Корнуол. Знаех, че не мога да погледна тази рокля, без да си спомня всичко, което се бе случило.

— На жена на име Мадлен ли продаде твоята синя рокля? – попита Кат. – Тя бе жената, която я дари на музея.

— Да. Срещнах я по време на първото си дефиле в Австралия. Тя обичаше Диор. Именно тя ми даде идея за моя малък бизнес, с който се занимавах, когато живееше при мен.

— Изглежда сякаш никога не е обличала роклята.

Скай се усмихна леко: – Разбираше, че е нещо специално. Вероятно не я е носела, само я е пазила. Радвам се, че го е направила.

На следващия ден Кат и Скай слязоха към залива. И двете бяха облечени в рокли на Диор – Кат носеше „Декемврийска нощ“, дълга и черна, същия брутален цвят като вчерашните разкрития. Скай бе в бялата рокля „Венера“, чиито поли бяха от напластени овални парчета плат, оформени като мидени черупки.

Загледани във водата, хванати за ръце, те пожелаха на майката на Кат – дъщерята на Скай и на Никълъс – лек и светъл път. Пожелаха същото и на Марго Журдан. И на Катерин Диор. И на О’Фарел – също.

Вълните се носеха към тях, надигаха се като за поздрав, след това бавно се отдръпваха сякаш разбираха, че имената, които отнасят със себе си, са най-редки съкровища.

Оставаше да бъде умиротворен само още един призрак.

Четиридесета глава

Елиът закара Кат и Скай в старческия дом. Кат бе обяснила на баба си къде отиват и че Никълъс може би няма да бъде адекватен. Скай се бе смръщила и не бе казала нищо. Кат се тревожеше, че баба й може би не разбира сериозността на положението, но също така знаеше, че срещата трябваше да се състои. Скай бе живяла с Никълъс в продължение на седемдесет години и бе дошло време да пожелае и на него лек път.

Елиът ги поведе към стаята на Никълъс.

— Здравей, дядо – каза весело той, но Кат разбираше, че се преструва, че Елиът също като нея се страхува от това какво може да се случи.