Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Скай. Жената при портала бе нарекла баба й Скай.

Очите на Кат срещнаха тези на Елиът и тя видя, че и той се бе просълзил. Баба й бе онова премятащо се момиченце, което бе преобърнало живота на дядо му с краката нагоре. Което означаваше, че жената при портала…

Баба й се обърна към Кат.

— Това е сестра ми, Либърти – каза спокойно тя. – Марго Журдан… – гласът й затихна дотолкова, че Кат едва успя да чуе последните думи, – … е мъртва.

Думите болезнено пронизаха Кат. Скай и Либърти Пенроуз. Сестри. А Марго Журдан… живот, прекъснат толкова ужасно млад.

— Знаех, че Червеният кръст идва – каза Либърти на сестра си.

Кат неразбиращо поклати глава.

— Може ли да влезем? – каза тя. Напрежението между двете жени бе потискащо.

Докато Либърти ги водеше вътре, бабата на Кат – Скай, за пръв път погледна Елиът.

— Кой е този? – попита тя.

— Елиът Бофор. Той е внук на Никълъс Крофърд. Е, в известен смисъл.

— Внук на Никълъс Крофърд – бавно повтори Скай. – Какво пък, днешният ден е пълен с изненади.

Първото нещо, което бабата на Кат направи, след като влязоха, бе да се доближи до полицата над камината и златния джобен часовник. Погали капака, после го обви в дланта си и затвори очи.

— Прибрала си го от беседката – каза тя на сестра си.

След това отвори очи и внезапно седна, като втренчено гледаше Либърти.

— Искаш от мен да разбера. Има ли значение, след толкова много време?

— Говореше за кошмари, за безсъници – каза Либърти. – Което означава, че не си излязла от миналото. Докато не пуснеш призрака на свобода, той ще продължава да те навестява.

— Звучиш като майка ни.

Либърти се разсмя: – Да, това е нещо, което тя би казала. Може би наистина съм наследила нещо хубаво в крайна сметка.

— Недей – каза Скай. – Недей да се връщаш толкова назад… към всичко. Просто ми кажи каквото имаш да ми кажеш, и после двете с Кат ще те оставим…

На мира. Сама. Кат чакаше за някакъв стандартен завършек на фразата, но такъв не дойде. Тя също се настани в креслото, а Елиът седна на страничната облегалка. Двамата се хванаха за ръце.

Либърти заговори.

— Онези надзирателки, с които всички смятаха, че съм прекалено близка – каза тя. – Една от тях ми каза за Червения кръст. Бяха получили разрешение да влязат в лагера и да отведат някои французойки с автобуси към Швейцария и след това към Франция. Катерин щеше да бъде една от тях, но не ти или Марго, тъй като комендантът Сурен имаше съмнения относно вас. Беше много болна, за да разбереш, а аз знаех, че ако кажа на Марго или на Катерин, те няма да ми повярват. Всички знаехме за какво дотогава се използваха камионите в гората. Но аз повярвах на надзирателката – че били различни, не били камиони на смъртта – ми каза тя в замяна на – е, няма нужда да се занимаваме с това.

Либърти направи пауза и Кат гледаше как очите на баба й се изпълват със сълзи, сякаш Скай прекрасно знаеше какво Либърти е дала в замяна на информацията и че това е било нещо ужасно.