Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— След войната – каза тя, – бе лесно да стана Марго. Както знаеш, никой, завърнал се от лагер, нямаше документи. Никой тук, в Англия, не се бе регистрирал с името на Марго и с нейната рождена дата. Предполагам, ти си получила своите документи във Франция.

Скай кимна: – Вера не те ли посети? Тя дойде да ме види.

— Кога стана това?

— През юли 45-а.

— Отне ми малко повече време да се върна. Предполагам, тя си е помислила, че е станало дублиране, когато е видяла отново името, документна грешка.

Скай отново кимна мълчаливо.

Настъпи дълго мълчание.

Либърти се занимаваше да си пали цигара, но Кат можеше да почувства – и мислеше, че и останалите чувстваха същото – натискът на думите, прииждащи в устата на Либърти, думи, които най-после трябваше да бъдат изречени.

Когато излязоха от устата й, бяха накъсани.

— Бях… отначало бях прекалено уплашена, за да те търся. Не исках да разбера, че въпреки всичко, си загинала… мразейки ме… и че детето ти също е мъртво. Тогава направих някои внимателни проучвания и ми казаха, че Скай Пенроуз е една от жените, които не са се завърнали.

Скай бавно се надигна от стола си и се изправи срещу сестра си, с ръце на хълбоците. Кат можеше да си представи и двете като деца, преди осемдесет години, как правят същото.

— Изпитвала съм много чувства към теб в живота си – каза Скай. – Огорчение, объркване и разбира се, любов – но никога омраза. Попитах Вера Аткинс дали си жива. Каза ми, че не си, доколкото успяла да разбере.

Гласът на Скай се пречупи. Тя си пое дълбоко дъх и леко се стегна.

— Разбирам защо каза онези неща с онзи особен тон в Равенсбрюк. Много бяха ефективни, изпратиха ме в лазарета. – А сега – тя бързо смени темата след единственото споменаване на лагера, – разкажи ми за тези „Житан“. Не ми казвай, че си започнала да ги харесваш?

— Напомняха ми за теб – каза рязко Либърти.

— А аз – каза Скай, – започнах да пия „Негрони“ по същата причина. Но си забравила да станеш деснячка като Марго.

Либърти успя да се усмихне: – Не можах да се науча да пуша като десняците.

Скай също се усмихна: – И аз не можах да свикна да се храня с дясната ръка. Обаче успях почти във всичко друго.

След това докосна рамото на сестра си: – Ами твоето бебе?

— Ритник от германски ботуш в корема свърши работата.

В гласа на Либърти не се долавяше вълнение и Кат разбра как бе живяла тя след Равенсбрюк – сама, далеч от света, посветила се на една градина, която не можеше да я нарани.

Това, че бе избрала този начин на живот, стана още по-разбираемо след следващите реплики, разменени между сестрите.

— Беше ли в… Равенсбрюк – всички чуха думата, която Скай предпочете да не произнесе…, – до самия край? Когато пристигнаха руснаците?

Кат си припомни онова, което й бе казал Елиът – че руснаците победители, завоеватели, изнасилвали жените, останали в лагера, отново и отново, независимо от това, че от тях били останали само скелети.