Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Днес е облякъл черен жакет — овехтял жакет от консула, — но е обул чизми с високи кончови, а около шията си е намотал син вълнен шал. В ръката си — суха, червена ръка — държи голям букет от бледи, малко прекалено широко цъфнали рози, листицата на които отчасти капят бавно на килима. Малките му възпалени очи примигват наоколо и, както изглежда, не виждат нищо... Той застава на вратата, държи букета пред себе си и заговаря веднага, докато старата консулша след всяка дума му кимва насърчително и вметва къси изречения, за да го улесни, консулът го наблюдава, като дига една от светлите си вежди, а някои членове на семейството, като например госпожа Перманедер, закриват устата си с носна кърпичка.
— Аз съм беден човек, госпожи и господа, но имам чувствително сърце и отблизко ме засяга щастието и радостта на моя господар, консол Буденброк, който винаги е бил добър към мене, и затова съм дошъл, за да честитя от все сърце на господин консола и на госпожа консолката и на целокупната високоуважаема фамилия, и дано детето да расте и да порасте, защото вие заслужавате това пред бога и пред хората и защото няма много господари като консол Буденброк... Той е благороден господар и всевишният ще го възнагради за всички добрини...
— Тъй, Гроблебен! Хубаво го казахте. Много благодаря, Гроблебен. А за какво са ви тези рози?
Но Гроблебен още не е свършил; той напряга плачливия си глас и заглушава думите на консула.
—... всевишният ще го възнагради за всички добрини, казвам, него и целокупната високоуважаема фамилия, когато дойде денят да се изправим пред неговия престол, защото един ден всички, бедни и богати, ще легнат в гроба, такава е божията света воля и решение; едни ще получат хубав лъскав ковчег от сухо дърво, а други —някой стар сандък, но всички ние ще изгнием, всички ние ще изгнием... ще изгнием... ще изгнием!...
— Ех, Гроблебен! Ние празнуваме кръщавка днес, а вие говорите за гниене!...
— Ето и няколко цветя —заключава Гроблебен.
— Благодаря ви, Гроблебен! Но това е прекалено много! Защо сте похарчили толкова пари, драги! И такава реч отдавна не съм слушал! Дръжте! Повеселете се и вие на тоя ден!
Консулът слага ръка на рамото му и му дава един талер.
— Вземете, драги! — казва старата консулша. —Но обичате ли Исуса Христа?
— Обичам го от сърце, госпожа консолка, истина ви казвам!
Гроблебен взема и от нея един талер, трети —от мадам Перманедер; после си тръгва с поклони и е толкова замислен, че пак си отнася розите, доколкото листицата им не са изпокапали на килима.
След малко си отива кметът, консул Буденброк го изпраща до колата долу и това е знак за тръгване и на другите гости, тъй като Герда Буденброк има нужда от почивка. В стаите настъпва тишина. Последни остават старата консулша с Тони, Ерика и мамзел Юнгман.
— Да, Ида —казва консулът, —мислех си... и майка ми е съгласна... някога вие се грижехте за всинца ни... И когато малкият Йохан поотрасне... Сега сме му взели дойка, а след нея сигурно ще има нужда от бавачка... Желаете ли после да се пренесете у нас?
— Да, да, господин консуле, и ако госпожа съпругата ви е съгласна.
Герда също е доволна от тоя план и предложението се превръща незабавно в решение.
На тръгване, стигнала вече до вратата, госпожа Перманедер се обръща още веднъж. Тя отива повторно до брата си, целува го по двете бузи и казва:
— Хубав ден е днешният, Том, и аз съм щастлива, както от години не съм била! Слава богу, ние Буденброкови още не берем душа; заблуждава се във висша степен всеки, който мисли така! Сега, когато имаме малкия Йохан... много хубаво, че го кръстихме пак Йохан... Сега ми се струва, че трябва да дойдат още веднъж съвсем други дни!
ГЛАВА ВТОРА
Кристиан Буденброк, собственик на фирмата „X. К. Ф. Бурместер и с-ие в Хамбург“, с модерна сива шапка на главата и жълтия си бастун с калугерски бюст в ръката, влезе във всекидневната на брата си, който беше седнал до Герда и четеше. Беше девет и половина часът вечерта след кръщавката.
— Добър вечер! — каза Кристиан. — Томас, трябва неотложно да поговоря с тебе... Извинявай, Герда... Бързо е, Томас.
Минаха оттатък в тъмната трапезария, гдето консулът запали една от газените лампи на стената и огледа брата си. Не предугаждаше нищо добро. Освен първото поздравление още не бе му се отдала възможност да говори с Кристиан, но бе го наблюдавал внимателно днес през време на семейното тържество и видя, че беше необикновено сериозен и безпокоен; нещо повече: докато пастор Прингсхайм държеше проповедта си, Кристиан по някаква причина излезе веднъж за няколко минути от залата. Томас не беше му писал вече нито ред от онзи ден в Хамбург, когато Кристиан получи от ръцете му десет хиляди марки като предварителен дял от наследството, за да погаси някои дългове. „Карай все така! — бе му казал консулът. —Така скоро ще прахосаш грошовете си. Колкото се отнася до мене, надявам се, че занапред ще кръстосваш по-нарядко пътищата ми. През всички тия години ти подложи моето приятелство към тебе на прекалено тежки изпитания...“ Защо бе дошъл сега? Сигурно го е накарало нещо неотложно.