Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Припламнаха малки огънчета, после изчезнаха. Дженъс се обърна към нас.
— Магията е направена. Всеки да си вземе оръжието, разпределете си и стрелите. До нападението не използвайте тези стрели или кинжали за каквито и да било цели. И много внимавайте… ако ви е мил животът… да не се порежете. Ще наблюдаваме, докато лагерните им огньове догорят, и чак тогава ще се доближим. Ще заемем позиция ей от онази страна. Дори да има часови, обещавам ви, че няма да ни видят. Всеки стрелец да си избере целта и като дам сигнал, да стреля. След това атакуваме. Ако не се налага, не използувайте друго оръжие освен кинжалите си. Достатъчно е само да докоснете врага, за да го унищожите. Но ще ви посоча един човек в техния лагер и той ще бъде мой. Да не сте посмели да му сторите нещо, защото ще ви накажа ужасно. Това е. Сега яжте и почивайте.
Късно през нощта излязохме от нашия лагер и се запромъквахме към оазиса. Отново си спомних за Диос и очите ми се замъглиха. Обзе ме безумен гняв и се превърнах в мълчалива сянка с дълъг нож. Дали поради нашата предпазливост или поради магията, но двамата часови наистина не ни видяха. Дженъс посочи единия на Лайън, а другия остави за себе си. И двамата номади паднаха, без да издадат звук. Влязохме в лагера. Нямаше разпънати палатки. Петнайсетина номади спяха, сложили главите си на седлата. Един хъркаше по-встрани — човекът на Дженъс. Стрелците се приготвиха… Дженъс махна с ръка. Стрелите излетяха във въздуха, ние закрещяхме и нападнахме. Скочих върху някакъв объркан мъж, който се опитваше да се освободи от одеялата си, и острието на кинжала ми се заби в тялото му — бях забравил, че е достатъчно само да го докосна. Друг номад се олюля пред мен, ревеше от болка и стискаше разрязаното си рамо. Приготвих се да го довърша… и пред очите ми той падна. Мъртъв… И видях как се разложи. За един миг стана онова, което би трябвало да трае седмици — тялото се изду, подпухна, разпукна се, почерня и след това плътта изсъхна, докато на пясъка остана да лежи само бял скелет. Това ли бе нарекъл „бял покой“ Дженъс в заклинанието си?
Дойдох на себе си, огледах се за друг враг и видях един търговец на роби, който бягаше към сенките на дърветата. Една стрела изсвири, но само го одраска по рамото. Човекът изпищя и умря, и изгни. После между труповете видях жив човек. Само един. Беше главатарят, стоеше на колене и трепереше от ужас пред Дженъс.
Дженъс заповяда да го завържат за близката палма и го попита:
— Говориш ли езика на търговците? — Човекът кимна. — Тогава чуй какво ще ти кажа. Това е съдбата на нашите врагове. Такава… или по-лоша. На теб ти се дава възможност да живееш. Не защото не бих желал да видя костите ти да се белеят като на хората ти, а защото искам целият ти народ да говори какво стана тук и всички да знаят какво става с онези, които дръзнат да се опълчат срещу Ориса. Аз съм първият… но ще има и други, които ще пътуват по този път. Помни какво се случи тази нощ и не заставай на пътя на моя народ. Разбра ли?
Човекът закима, че е разбрал. Дженъс извади от чантата на колана си малък нож и го заби в пясъка на три стъпки пред него.
— Ще ти оставя кон и мех с вода. Ако можеш да се протегнеш достатъчно, ще достигнеш този нож и ще се освободиш. После яхни коня… и разкажи всичко.
Той махна с ръка и ние напуснахме лагера, но първо вързахме един кон до главатаря на номадите. Другите пуснахме да избягат в нощта. Взехме всичката храна и вода, с изключение на един мех. Никой не говореше — не толкова за да не ни разбере вързаният, колкото от ужас пред онова, което бяхме извършили. Несъмнено Дженъс бе имал някакви основания за онова, което направи, но за мен то беше най-черна магия и си помислих, че заради тази нощ душите на всички ни ще бъдат проклети.
Докато Дженъс направи магията, та ножовете и стрелите ни пак да станат обикновени, се развидели. Натъпкахме взетата от номадите храна в дисагите, натоварихме мулетата и тръгнахме. Бяхме изминали съвсем малко, когато чухме писъци. Всъщност най-напред цвилене на кон, а после писъци на човек. Видяхме големи лешояди да се спускат в оазиса от нищото. Бяха огромни, но отдалече не можеше да се каже дали са лешояди или орли. Писъците на коня и на търговеца на роби се усилиха, после спряха. „В тази пустиня няма нищо друго освен смърт“ — помислих си аз. Никога не бях чувал лешояд да напада жив човек или кон. Дженъс изруга. Май бил попрекалил и може би последните думи на заклинанието му били докарали тези същества. Но пък използувал тази магия за пръв път.
След малко от оазиса се издигна черен облак — лешоядите бяха приключили с жертвите и летяха към нас. После промениха посоката. Присвих очи, опитвайки се да видя какви са тези чудовищни птици, и ахнах, сякаш отново бях цопнал във воденичния яз край Ориса. Другите също викаха или проклинаха от ужас. Лешоядите вече бяха далеч, но можехме да видим, че не бяха птици или дори някакъв вид дневни прилепи. Бяха хора, или във всеки случай същества с човешка форма: всяко имаше подобен на човешки торс и крака и за миг ми се стори, че виждам ръце и глави. Крилата бяха доста малки и се зачудих дали тези същества не летят с помощта на някаква магия. Мийна опъна лъка си и пусна към тях една стрела. Беше точен изстрел, в средата на ятото, и съществата нарушиха строя си като ято гълъби, когато някой от тях е ударен. Но стрелата на Мийна, изглежда, не беше улучила целта. Един войник с по-остро зрение от моето викна, че нещо пада помислихме, че е стрелата на Мийна. Кошмарните летящи същества изчезнаха в далечината. След няколко минути стигнахме до мястото, където беше паднало „нещото“ и един от хората ни изтича и го донесе пребледнял. Беше човешка ръка. Взех малко пясък, поръсих я и отминахме. Дори един търговец на роби не заслужава да скита като дух в този безлюден район.