През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Не се бях сбогувал с Нохуда, която искаше да се подмладява. Въпреки намазаното си лице тя се беше приближила към любопитните, затова не можах да я намеря.
От топлия извор завихме в една тясна уличка, в края на която се бе облегнал дрипав човек и внимателно ни оглеждаше. Не му обърнах особено внимание, защото хората, край които минавахме, ми се виждаха не по-малко окъсани.
Не знаех накъде ни води турчинът, затова го попитах, а той се учуди, че не съм му задал този въпрос много по-рано.
— Мислех, че знаеш как да се погрижиш за нас — отвърнах аз.
— Разбира се. Водя ви към конака «Ет тор ел амар», където сигурно ще ви хареса.
Наименованието на тази гостилница ми направи впечатление. Звучеше ми така, сякаш се намирахме по уличките на някое немско провинциално градче. «Ет тор ел амар» не означава нищо друго освен «При червения вол». Стори ми се много мелодично, като звън на родни тиролски звънчета. Името издаваше малко просташки вкус, но тук не можеше да се очаква да се чуе името на хотел с парижка фирма.
— Познаваш ли гостилничаря? — попитах аз.
— Да, и то много добре — отвърна той, смеейки се. — Съпругата му е сестра на моята жена.
Зарадвах се, защото можех да се надявам, че сприятеляването ни с Ибарек щеше да окаже влияние и върху баджанака и жена му.
Доколкото имахме възможност да видим града, той не предлагаше нищо особено. Ориенталски къщи и колиби, обърнати към улицата с лишените си от прозорци зидове. Бедняшки съборетини пред срутване. Улици, представляващи утъпкана, засъхнала кал, от които при горещо време се вдига страшен прахоляк, а когато вали дъжд, човек гази до колене в мръсотията. Към това се прибавят и приличащите на цигани хора и мършавите животни. Тук градовете си приличат.
Като се оглеждах просто така, забелязах безделника, стоящ до споменатия ъгъл. Той бавно се затътри след нас и като го наблюдавах известно време, стигнах до убеждението, че ни преследва. По каква причина? Досетих се.
Най-сетне Ибарек посочи една голяма отворена порта, над която блестеше кървавочервеното изображение на един вол.
— Това е — каза той.
— Влизайте! Аз ще се престоря, че продължавам нататък.
— Защо?
— След нас се мъкне един негодник, който сигурно е изпратен от Мюбарек да види къде ще отседнем.
Спътниците ми се отправиха към отворената порта, а аз продължих да яздя нататък.
Появата ни беше предизвикала сензация. Навсякъде хората се спираха и гледаха след нас. Въпреки това не изпусках преследвача от погледа си.
Завих и описах малка дъга. Това беше възможно, защото конакът не се намираше в някоя от уличките, а на едно малко открито площадче. Хората все още стояха и гледаха към отворената порта, но повече към мен. Изглежда, великолепният ми жребец привличаше погледите им. Накарах го да направи няколко елегантни скока в дъга, насочвайки го към мястото, където се намираше подозрителният човек.
Негодникът беше облечен в шалвари и къс жакет. На кръста му бе омотан пояс.
Подсвирнах, давайки знак на жребеца да премине в кариер. Той се подчини и полетя напред. От множеството се изтръгна всеобщ крясък и всички се разбягаха. Сигурно си мислеха, че ще мина през тях с коня.
Шпионинът толкова беше погълнат от задачата си, че не се сети да отскочи встрани. Но после размаха ръце от ужас и започна да вика каквото му дойде наум, защото видя, че жребецът се насочва право към него. Сигурно искаше с виковете си да изплаши коня, защото беше късно да бяга. Накрая се притисна до стената, към която се приближих в галоп.
Стигнах до него. Той себе притиснал плътно до зида. Наведох се, хванах го за пояса и го издърпах нагоре. Преметнах го през главата на коня така, че се озова легнал напреки на коленете ми.
— Аллах валлах иллях! — изрева той и се опита да се освободи.
— Стой мирно — извиках му аз. — Иначе здравата ще си изпатиш!
Той млъкна моментално и затвори очи. Не беше храбрец.
Насочих се към конака и влязох през портата му в тръс. Халеф стоеше там със спътниците ми. Бяха наблюдавали случилото се, смееха се с пълно гърло и побързаха да затворят портата и да пуснат голямото резе.
Това беше необходимо, защото насам се приближаваше доста голяма тълпа хора, за да разберат какво означаваше всичко това.
Пуснах пленника на земята и слязох от коня. Към Ибарек се приближи облечен в турски дрехи мъж, за да ме поздрави. Беше гостилничарят. Докато си разменяхме с него обичайните поздрави, човекът, когото бях метнал на седлото си, се бе съвзел. Той зае бойка поза, приближи се и заплашително запита: