Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Разбра, че е спряла да говори на непознатите, когато видя директора на кулата да пристъпва напред и да им казва нещо, гледайки някакъв списък в ръката си. После, привлечена от неустоима увереност, тя заслиза по стълбите, измъкна се от тълпата, но не към пероните и към изхода, а в тъмнината на изоставените тунели. Ще ме последваш, мислеше си, и мисълта сякаш беше въплътена не в думи, а в напрежението на мускулите й, напрежението на волята й да постигне нещо, за което знаеше, че е извън властта й, и все пак беше уверена, че ще стане по нейно желание… не, помисли си, не по нейно желание, а заради пълната му правота. Ще ме последваш — не беше нито молба, нито молитва, нито искане, а спокойно твърдение, което съдържаше цялата й способност да знае и цялото знание, което беше натрупала през годините. Ще ме последваш, ако наистина сме онова, което сме, ти и аз, ако живеем, ако светът съществува, ако знаеш значението на този момент и не можеш да го пропуснеш, както ще го пропуснат другите, да изтече в безсмислената бездна на нежеланото и непостигнатото. Ще ме последваш — тя чувстваше ликуваща увереност, която не беше нито надежда, нито вяра, а акт на преклонение пред Логиката на битието.
Тя бързаше покрай останките от изоставени релси, по дългите, тъмни коридори, които се виеха през гранита. Изгуби гласа на директора зад себе си. Тогава усети пулса на артериите си и чу в отговор ритъма на града над главата си, но сякаш чуваше как движението на кръвта й изпълва тишината, а пулсът на града е вътре в тялото й. Някъде отзад се чуваха стъпки. Не се обърна и ускори крачка. Мина покрай заключената желязна врата, където все още бяха скрити останките от двигателя му, не спря, но отговори с леко потръпване на осъзнаването на единството и логиката на събитията от последните две години. Поредица сини светлини изчезваше в мрака, над парчета бляскав гранит, над скъсани чували с пясък, пръснати по релсите, над ръждиви купчини скрап. Когато чу стъпките да се приближават, спря и се обърна.
Видя синкава светлина да проблясва по косата на Голт, улови бледия контур на лицето му и тъмните вдлъбнатини на очите. Лицето изчезна, но стъпките бяха като връзка със следващата синя светлина, която пресече линията на очите му, които бяха запазили самообладание и бяха насочени напред — и тя беше сигурна, че са така от мига, в който я беше видял на кулата. Чу пулса на града над тях — някога си беше мислела, че тези тунели са корените на града и на всяко движение, което стигаше до небето, но те двамата, Джон Голт и тя, бяха жизнената сила в тези корени, те бяха началото и целта на движението. Сигурно и той чуваше пулса на града като пулса на собственото си тяло.
Тя отметна пелерината си, застана предизвикателно изправена, както я беше видял да стои на стъпалата на кулата, както я беше видял за пръв път преди десет години тук, под земята; чуваше думите на изповедта му, но не като думи, а чрез онзи пулс, който затрудняваше толкова много дишането: изглеждаше като символ на лукса и мястото ти беше при неговия извор… сякаш връщаше насладата от живота на истинските й собственици… изглеждаше едновременно като енергия и като наградата за тази енергия… а аз бях първият човек, който някога е определял как тези две неща са неделими…
Следващите няколко мига бяха като проблясъци на светлина по протежението на сляпото безсъзнание — мигът, в който видя лицето му, когато той спря пред нея, когато видя спокойствието му, обузданото напрежение, смеха и разбирането в тъмнозелените очи; мигът, в който разбра какво вижда той в лицето й, по стегнатите му до бяло устни; мигът, в който почувства устните му върху своите, когато усети формата на устата му едновременно като абсолютна форма и като течност, изпълваща тялото й, после движението на устните му надолу по линията на врата й, движение, оставило след себе си следа от капчици кръв, накрая — проблясъкът на диамантената висулка на фона на вибриращата мед на косата му.
След това тя спря да усеща всичко друго, освен чувствата на тялото си, защото тялото й внезапно придоби силата да й показва най-същественото значение чрез преките възприятия. Също както очите й имаха силата да преобразуват дължините на вълни от енергия в зрение, а ушите — вибрациите в звук, така и тялото й сега имаше силата да преобразува енергията, която беше подтиквала всеки избор в живота й, в непосредствено осезание. Не натискът на ръката му я караше да трепери, а моменталното нейно значение — знанието, че това е неговата ръка, която се движи така, сякаш плътта й е нейна собственост. Че движението на ръката му е знакът, че приема цялото постижение, което представлява тя — беше само усещане за физическо удоволствие, но то съдържаше обожанието й към него, към всичко, което бе неговата личност, неговият живот. От онази нощ на събранието в една фабрика в Уисконсин, до Атлантида в една долина, скрита в Скалистите планини, и до победоносната подигравка в зелените му очи с невероятен интелект, до фигурата на работника в подножието на кулата. То съдържаше гордостта й от самата нея и че тъкмо нея беше избрал той като свое огледало, че именно нейното тяло му даваше окончателното постижение на живота му, също както и неговото го даваше на нея. Това съдържаше то, но тя разбираше само чувството от движението на ръката му по гърдите си.