Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Той свали пелерината й и тя усети колко е фино собственото й тяло чрез обгърналите го ръце — сякаш неговата личност беше само инструмент за победоносното й самоосъзнаване, докато самата тя беше само инструмент на възприятията си към него. Като че ли достигаше границата на способността си да чувства, и все пак изпитваше нещо, което приличаше на вик на нетърпеливо желание, което вече не беше в състояние да назове, но което съдържаше същата амбиция, каквато имаше и целият й живот — същата неизчерпаема, сияйна ненаситност.
Той наведе за миг главата й назад, за да погледне право в очите й, да й позволи да види неговите, да й покаже пълното значение на действията им — сякаш ги осветяваше с прожектора на съзнанието им, чрез срещата на погледите им в миг, по-интимен от следващия.
След това тя усети груб конопен плат да се плъзва по кожата на раменете й, оказа се легнала върху скъсани чували с пясък, видя дългия, стегнат блясък на чорапите си, почувства как устата му се впива в глезена й, после се издига с измъчено движение по линията на крака й, сякаш той искаше да притежава формата му с устните си. Зъбите й потънаха в плътта на ръката му, тя усети как лакътят му отблъсква главата й настрани и устните му завладяват нейните с натиск, по-болезнен от нейния… После усети, когато то стигна до гърлото й, нещо като надигащо се движение, което освободи и свърза тялото й в едно-единствено разтърсване от удоволствие. Единственото, което възприемаше после, беше движението на тялото му и движещата ненаситност, която продължаваше до безкрай — сякаш тя вече не беше личност, а усещане за безкрайно търсене на невъзможното… Накрая разбра, че е възможно, въздъхна дълбоко и остана неподвижна, осъзнала, че нищо повече не може да бъде желано, никога.
Той лежеше до нея, по гръб, загледан в тъмнината на гранитния свод над тях, тя го видя изтегнат върху съдраните торби с пясък, тялото му беше отпуснато, видя черната си пелерина хвърлена върху релсите в краката им, имаше петънца влага, които блещукаха по стените, стичаха се бавно, сливаха се в невидими пукнатини, като светлините на далечна магистрала. Когато той заговори, гласът му звучеше така, сякаш спокойно продължаваше изречение в отговор на въпросите в ума й, сякаш нямаше вече какво да крие от нея и онова, което й дължеше сега, беше само да съблече душата си — толкова просто, както би съблякъл и тялото си:
— … така те наблюдавах десет години… оттук, изпод земята под краката ти… знаех всяко твое движение в кабинета на върха на сградата, но никога не те виждах, не и достатъчно… десет години нощи, прекарани в чакане да те зърна, тук, на перона, когато се качваш на влак… Всеки път, когато пристигаше заповед да се прикачи вагонът ти, аз разбирах за нея и чаках да те видя как слизаш по рампата, щеше ми се да не вървиш толкова бързо… Но походката ти подхождаше толкова много, бих я разпознал навсякъде… походката… краката… винаги виждах първо краката ти, забързани надолу по рампата, когато минаваха покрай мен, а аз ги гледах от тъмния коловоз, отдолу… Мога да направя скулптура на краката ти, опознах ги не с очите си, а с дланите на ръцете си, когато те наблюдавах да минаваш покрай мен… когато се връщах към работата си… когато се прибирах точно преди изгрев за три часа сън, който така и не идваше…
— Обичам те — каза тя, тихо, почти безстрастно, с изключение на крехкия звук на младостта. Той затвори очи, сякаш позволи звукът да прониже годините зад тях.
— Десет години, Дагни… имаше няколко седмици, в които беше пред очите ми, на една ръка разстояние, без да бързаш, окована, като на осветена сцена, сцена, направена само за мен… и аз те гледах часове наред, много вечери… през осветения прозорец на офиса, наречен Линия „Джон Голт“… И една вечер…
Тя си пое рязко дъх.
— Значи си бил ти?
— Видяла си ме?
— Видях сянката ти… на паважа… да крачи напред-назад… сякаш се бореше… изглеждаше като… — тя спря, не искаше да казва „мъчение“.