Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Заповедите, които ще получите, идват от мен — каза тя, застанала над тях на железните стълби, говорейки с пронизителна яснота. — Хората, които ще ги издават, действат по мои инструкции. Контролната система за превключване е повредена. Ще бъде заместена с жива сила. Влаковото обслужване ще бъде възобновено незабавно.
Тя забеляза няколко лица в тълпата да я зяпат с израз на прикрито възмущение и безсрамно любопитство, което изведнъж я накара да осъзнае, че е жена. После си спомни с какво е облечена и си помисли, че наистина изглежда абсурдно; после обаче с резкия удар на яростен импулс, който беше някакво предизвикателство, лоялност към пълното, истинско значение на момента, тя хвърли пелерината си и застана под грубата светлина, между покритите със сажди стълбове, сякаш на официален прием — строго изправена, изложила гордо лукса на голите си рамене, лъскавия черен сатен, диаманта, светещ като кръст за храброст.
— Началникът на кулата ще определи стрелочниците по местата им. Той ще избере хора за сигнализиране на влаковете чрез фенери, и други, за предаване на заповедите. Влаковете…
Тя се бореше да задуши един горчив глас, който сякаш казваше: само за това стават тези хора, ако изобщо и за това ги бива… няма и един ум, останал в „Тагарт трансконтинентал“…
— Влаковете ще продължат да влизат и да излизат от терминала. Ще останете на постовете си, докато… — тя спря. Първо видя очите и косата му — безмилостно проницателните очи, кичурите коса с оттенъци от медно до златно, които сякаш отразяваха блясъка на слънцето в подземния мрак, видя Джон Голт сред бандата безумци, Джон Голт с изцапани с масло работни дрехи и навити ръкави, видя безтегловната му поза, изправената му глава, очите му, вперени в нея, сякаш е виждал този момент и преди.
— Какво има, госпожице Тагарт?
Беше мекият глас на началника на кулата, който стоеше до нея с някакви документи в ръка — и тя си помисли колко е странно да изплува от мига на безсъзнание, който се равняваше на най-острото възприятие, което някога беше преживявала, само дето не знаеше колко беше продължил, не знаеше къде е или защо. Възприемаше лицето на Голт, виждаше във формата на устните му, в очертанията на скулите му крахът на неумолимата му ведрост, но той още я пазеше в погледа си, признаваше пробива, казваше й, че този момент идва в повече дори за него.
Тя знаеше, че е продължила да говори, защото хората наоколо изглеждаха така, сякаш слушаха, въпреки че не можеше да чуе и звук, продължи да говори, сякаш изпълняваше хипнотична заповед, която си беше дала преди безкрайно много време, знаейки само, че изпълнението на тази заповед е вид предизвикателство срещу него, без да разбира или дори да чува собствените си думи. Чувстваше се така, сякаш стои сред лъчиста тишина, където зрението е единствената й способност, а неговото лице — единственият обект, и гледката на това лице беше като реч, въплътена в натиск някъде в основата на гърлото й. Изглеждаше толкова естествено той да е тук, изглеждаше толкова непоносимо просто шокът беше не неговото присъствие, а присъствието на другите по коловозите на железопътната й компания, където беше неговото място, а не тяхното. Виждаше онези моменти във влаковете, когато, при гмурването в тунелите, тя изпитваше някакво внезапно, тържествено напрежение, сякаш това място й показваше с оголена простота същността на железницата и на живота й, единение на съзнание и материя, замръзнала форма на изобретателността на разума, придала физически израз на целта си; беше почувствала внезапна надежда, сякаш това място съдържаше значението на всичките й ценности, но и тайно вълнение, сякаш безименно обещание я чакаше под земята. Беше в реда на нещата да го срещне тук — той беше и значението, и обещанието, тя вече не виждаше дрехите му, нито пък нивото, до което го беше свела железницата, виждаше само стопяващото се мъчение от месеците, в които не беше могла да го достигне, виждаше в лицето му признанието за онова, което са му коствали тези месеци, а единствените думи, които чуваше, бяха отправени към него: това е наградата за всичките ми дни, а той като че отговаряше: и за всички мои.