Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Наглимунд? — Херцогът присви очи и почувства как от страната на момчето Айнскалдир се напрегна още повече, ако изобщо това бе възможно. — Защо пък Наглимунд?
— Имам приятел там. — Зад Исгримнур гласът на Слудиг се изви пиянски за заключителната строфа на песента. Момчето махна към огнения кръг. — Той е арфист, сър. Беше ми казал, че ако избягам от… Малахиас, мога да отида при него и той ще ми помогне.
— Арфист? В Наглимунд? — Исгримнур го изгледа изпитателно, ала лицето на момчето, макар и в сянка, бе невинно като на новородено. Внезапно Исгримнур се почувства отвратен от цялата тази работа.
„Погледни се! Разпитваш някакъв чирак на свещар, сякаш той самият е бил начело на атаката в манастира! Какъв проклет ден само!“
Айнскалдир все още не беше доволен. Наведе лицето си до ухото на момчето и го попита с грубия си глас:
— Как се казва арфистът от Наглимунд?
Момчето се обърна стреснато, ала явно по-скоро от близостта на Айнскалдир, отколкото от въпроса, и миг по-късно отговори, без да се смути:
— Сангфугол.
— Деца на Фрайджа! — изруга Исгримнур и тежко се изправи. — Познавам го. Това е достатъчно. Вярвам ти, момче.
Айнскалдир се беше извъртял и наблюдаваше мъжете, които бъбреха и се смееха около огъня.
— Можеш да останеш с нас, ако желаеш, момче — каза херцогът. — Ние ще спрем в Наглимунд, а благодарение на тези проклети копелета конят на Хоув е без ездач. Това не е местност, из която един юноша може да върви сам, а в наши дни да пътуваш без придружители е почти равносилно на това да ти прережат гърлото. На. — Той отиде до един от конете, извади изпод седлото му едно одеяло и го хвърли на момчето. — Постели си където искаш, стига да е достатъчно близо. За мъжа, който стои на пост, е по-лесно, ако не сме пръснати като стадо изгубени овце. — Той се загледа в светлите очи и в бодливата коса, щръкнала на всички страни. — Айнскалдир вече те е нахранил. Имаш ли нужда от нещо?
Момчето примигна — къде го беше виждал? Най-вероятно в града.
— Не — отговори момчето. — Само се надявам, че Бинок няма да се изгуби без мен.
— Повярвай ми, момче, ако не те намери, ще намери някой друг и това е.
Айнскалдир беше изчезнал. Исгримнур се отдалечи с тежка походка. Момчето се зави в одеялото и легна до камъка.
„Наистина не бях виждал звездите доста време“, помисли си Саймън, докато гледаше нагоре изпод одеялото. Ярките точици висяха в небето като замръзнали светулки. Съвсем не бе същото, когато ги наблюдаваше през клоните на дърветата, и тук, на открито — сякаш бе седнал върху маса.
Помисли си за одеялото на Седа и оттам си спомни за Бинабик.
„Надявам се, че е в безопасност — и все пак той ме остави в ръцете на римърите“.
Беше щастлива случайност, че човекът, който го плени, се оказа херцог Исгримнур, и все пак на моменти той изпитваше истински ужас в този лагер, заобиколен от страшните брадати мъже. Реши, че след като знае за неприязнените отношения между народа на Бинабик и римърите, не бива да се сърди толкова на трола, задето изчезна — ако изобщо бе разбрал за отвличането му. Все пак беше болезнено да загубиш приятеля си по такъв начин. Трябваше да се стегне: беше започнал да зависи от преценките на малкия мъж за това кое е правилно и какво трябва да се прави, точно както едно време покорно слушаше доктор Моргенес. Е, беше си научил урока. Щеше да е господар на себе си, да слуша само себе си и да върви по собствен път.
В действителност той не искаше да каже на Исгримнур накъде се е запътил, ала херцогът не беше глупав: на няколко пъти Саймън беше почувствал, че Исгримнур го разхожда по тънко въже — една фалшива стъпка и щеше да падне.
„Освен това онзи черният, който седеше до мене, щеше да ме убие като муха, само да поиска“.
Така че той каза на херцога само това, което не го застрашаваше, и херцогът прие обясненията му.
Въпросът бе какво да прави сега. Да остане ли с римърите? Би било глупаво да постъпи другояче. И все пак… Саймън все още не бе съвсем сигурен на чия страна е херцогът. Исгримнур отиваше в Наглимунд, но можеше и да е тръгнал натам със задача да арестува Джосуа, Всички в Хейхолт говореха за това колко е верен Исгримнур на стария крал Джон, как би дал живота си за Върховната кралска власт. Как се спогаждаше той с Елиас? Саймън в никакъв случай не би разказал за ролята си в бягството на Джосуа от Хейхолт, ала понякога нещата сами се изплъзват от езика. Копнееше да чуе някакви новини от замъка, за това, което се е случило след последното дело на доктора — дали Приратес е оживял? Инч? Какво е било обяснението на Елиас пред хората за случилото се? — ала точно такива въпроси, колкото и прикрито да бяха зададени, щяха да го вкарат в капана.