Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Е, да вървят по дяволите и той, и дървото му“.
Момчето седеше и дъвчеше заешко бутче, Айнскалдир бе седнал на един камък до него и изглеждаше престорено отпуснат — Исгримнур Никога не бе виждал този човек отпуснат. Светлината на огъня не достигаше до дълбоко поставените очи на Айнскалдир, ала когато момчето вдигна поглед, очите му бяха широко отворени, като на елен, изненадан да пие от горско езерце.
При приближаването на херцога момчето спря да дъвче и го изгледа недоверчиво с полуотворена уста. Но после, дори на неясната светлина на огъня, Исгримнур забеляза как нещо премина по лицето му… Не беше ли облекчение? Исгримнур бе обезпокоен. Очакваше, въпреки подозренията на Айнскалдир — в края на краищата този мъж имаше толкова недоверчивост у себе си, колкото таралежът — бодли — да завари едно наплашено селянче, ужасено или поне потиснато и разтревожено. Този младеж приличаше на селянин — невеж дърварски син в опърпани дрехи, покрит с мръсотия, ала в погледа му се долавяше някаква будност, която накара херцога да се зачуди дали Айнскалдир наистина не е прав.
— Е, момче — каза той грубо на Западния език, — какво търсеше в манастира?
— Мисля ей сега да му резна гърлото — каза Айнскалдир на римърски със сърдечен тон, в ужасяващ контраст с думите му. Исгримнур се намръщи, зачуди дали не си е загубил ума, но после, след като младежът продължи да гледа пред себе си, без да трепне, разбра, че Айнскалдир само го изпитва, за да разбере дали говори техния език.
„Е, ако е така, това е един от най-хладнокръвните мръсници, които съм срещал“ — помисли си Исгримнур. Не, не можеше да си представи, че момче на неговата възраст, само в лагера на въоръжени непознати, ще разбере смразяващите думи и изобщо няма да реагира.
— Той не разбира — каза херцогът на своя подчинен на римърски. — Но е много спокоен, а?
Айнскалдир изсумтя в знак на съгласие и почеса черната си брада.
— Е, момче — повтори херцогът, — вече те попитах. Говори! Какво те доведе в манастира?
Момчето наведе очи и остави на земята кокала, който гризеше. Нещо отново проблесна в спомените на Исгримнур, ала той отново не можа да разбере какво.
— Търсех… търсех си обувки. — Момчето посочи чистите си, грижливо поддържани обувки. По акцента херцогът го определи като еркинландец. Имаше и още нещо… но какво?
— И както виждам, си намерил. — Херцогът приклекна и погледна момчето в упор. — Знаеш ли, че можеш да бъдеш обесен, заради това, че крадеш от непогребани мъртъвци?
Най-после задоволителна реакция! Трепването на момчето при тази заплаха не можеше да бъде престорено, Исгримнур бе сигурен в това. Добре.
— Съжалявам… господарю. Нямах лоши намерения. Бях изгладнял след толкова вървене и ме боляха краката…
— Вървене? Откъде? — Сега разбра. Момчето говореше твърде добре за хлапе на дървар. Беше прислужник на някой свещеник, син на бакалин или нещо такова. Без съмнение беше избягало от къщи.
Момчето погледна за миг Исгримнур и херцогът отново изпита усещането, че то обмисля нещо. Най-вероятно бе избягало от църковно училище или от манастир. Какво криеше?
Най-после момчето проговори:
— Аз… аз напуснах господаря си, сър. Родителите ми… родителите ми ме дадоха за чирак на един свещар. Той ме биеше.
— Какъв свещар? Къде? Отговаряй веднага!
— Ма… Малахиас! В Ерчестър!
„В по-голямата си част това звучи правдоподобно — реши херцогът, — с изключение на две подробности“.
— Тогава какво правиш тук? Какво те доведе в „Свети Хоудрунд“? И кой — повиши глас Исгримнур — е Бенах?
— Бенах?
Айнскалдир, който слушаше с притворени очи, се наведе напред.
— Знае, херцоже — каза той на римърски. — Със сигурност каза нещо като „Беннах“ или „Бинок“.
— Какво ще кажеш тогава за „Биннок“? — Исгримнур сложи широката си длан на рамото на пленника. Момчето трепна и той го съжали за миг.
— Бинок? О, Бинок… кучето ми, сър. Всъщност — на моя господар. То избяга с мен. — На лицето на момчето се появи плаха усмивка, която то бързо скри. Въпреки подозренията си, херцогът усети, че го харесва.
— Тръгнал съм към Наглимунд, сър — бързо продължи момчето. — Чух, че в манастира дават храна на пътници като мен. Когато видях те… телата… мъртъвците… се изплаших, ала имах нужда от нови обувки, господарю, наистина имах нужда. Тези монаси бяха добри ейдонити, господарю — те не биха имали нищо против, нали?