Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Не е — настоя момчето. — Чичо ми Ванден се кълне, че го е срещал. Преди трийсетина години.
— И кой е този чичо Ванден?
— Братовчед на дядо, велик рицар на своето време. Викам му чичо, защото той така иска. Много е стар.
— Достатъчно стар да срещне човек, който никога не умира, така ли?
Арендил се навъси отново.
— Вярно е. Чичо не би ме излъгал. Срещнал го, докато бил на служба при пазителя на Северния бряг. Ранили го в битка с някакви контрабандисти и той изостанал от хората си сред скалите, които покриват брега близо до планината. Казва, че се влачил близо четири часа и вече се боял, че ще му изтече кръвта, когато открил Керлис на завет сред скалите с някакви странни хора. Чичо бил на крачка от смъртта по онова време, но сред онези хора имало момче с Мрачното, което можело да лекува с докосване.
Интересът на Лирна внезапно се пробуди.
— Изцеляващо докосване?
— Знам, че звучи фантастично, а и дядо все повтаря да не давам ухо на чичовите бръщолевения, щото бил оглупял от старост и прочие. Но чичо ми показа белега, голям белег на рамото, целият набръчкан и грапав, но в центъра му кожата е съвсем гладка и нормална и има формата на детска ръка.
Давока изсумтя под нос, пришпори кончето си в тръс и се отдалечи, за да не ги слуша.
— Такива приказки я изнервят — обясни Лирна. — Довърши си разказа.
Арендил я погледна изпод вежди, сякаш се боеше, че Лирна всеки миг ще му се присмее, но след кратко колебание все пак продължи:
— Момчето затворило раната му, но чичо пак бил много зле, заради треската. Керлис и другите го спасили от прилива, като го извлекли нагоре по брега и напалили огън. Керлис седял до него онази нощ, докато чичо треперел и чакал смъртта, и именно от неговата уста чичо чул историята. Как Покойните го проклели, но не заради обикновено безверие, както твърди легендата, а защото отказал да отиде при тях в Отвъдното. Затова му затворили всички врати към смъртта, дори онази към голямата празна бездна, която чака неверниците. Два пъти бил обиколил света. Два пъти се връщал в тази земя да помогне на онези, на които можел да помогне, и през цялото време търсел.
Лирна знаеше добре легендата за Керлис Неверника, но това беше нов момент в историята. Керлис беше от онези образи, които трябва да служат за урок, изгубена душа, която се скита безкрай по земята, без приятели, отчаяна в самотата си. Пасивна жертва, а не търсещ герой.
— Какво е търсел? — попита тя.
— Чичо му задал същия въпрос. Според чичо ми Керлис не вярвал, че той ще оживее, и затова говорел толкова свободно пред него. Навел се и прошепнал в ухото му: „Онова, което ми бе обещано. Един ден сред Надарените в тази земя ще има такъв, който може да ме убие. Като го видя, ще позная, че е той. Дотогава ще се опитвам да спася колкото мога повече, защото в идните години той може да се роди от онези, които съм спасил и спасявам сега. След няколко години повечето, родени от това поколение, ще се пръснат или ще бъдат убити и тогава аз отново ще потегля. Третата ми обиколка на света. Чудя се какво ли ще видя този път.“ После чичо потънал в трескав сън, а когато се събудил, все още жив като по чудо, Керлис и странната му компания си били тръгнали.
„Бръщолевения на умопомрачен старец, наистина“ — помисли си Лирна, повече с надежда, отколкото с убеденост. Онова, което бе видяла при малесата, я преследваше денем и нощем. „Търсих доказателства къде ли не, а сега, когато най-сетне ги имам, защо ми се струват толкова тежък товар?“
След още два дни гората започна да оредява и накрая видяха тревистата равнина, обточваща крепостните стени на Варинсхолд. Биеше осмата камбана, когато наближиха северната порта, а градската стража палеше големите газени лампи край входа. Този път нямаше украса и развълнувано множество, което да ги приветства. Явно брат ѝ не смяташе за нужно да отбележи успеха на мисията ѝ с публични тържества. „Сигурно пести средства за поредния мост“ — помисли си тя. Обичайните зяпачи се мотаеха по улиците и спираха да проследят с поглед процесията им, тук-там се чуваха викове за добре дошла и поздравления, но това посрещане нямаше нищо общо с въодушевлението, с което я бяха посрещали на север. Всъщност повечето зяпачи май се интересуваха повече от Давока, кокореха се и сочеха чужденката, която яздеше по улиците на столицата, лонаки, че и жена при това. Давока понасяше интереса със стоическо спокойствие, но Лирна видя как ръката ѝ се стяга върху копието при някои от по-смелите и неприлични коментари на зяпачите.
Близо до двореца имаше повече хора и се наложи стражата да запретне ръкави, за да ѝ отвори път през множеството до централната порта, където я посрещна едър оплешивяващ мъж с широка усмивка.