Ключът на Лъжеца

— Какво е това? — Пристъпих бързо зад Та-Нам, готов да го оставя да си заработи цената на договора. Модерните страшно си падат по своите Строителски артефакти, изровени от времевите хранилища из цялата империя; трудно е да откриеш достатъчно заможен модерен, който да не притежава някакво устройство отпреди Деня на хилядата слънца, може би тилифон за разговор с Господ — вероятно за да му се оплаква — или пък някаква безименна вещ от жици, чаркове и стъкла. Корпус например имаше някаква странна машинка от неръждаема стомана: две преплитащи се клетки с формата на сълза, които се въртяха една през друга, като завъртиш една ръчка по-горе на устройството. Когато искаше да направи поръчка на борсата, я вдигаше и въртеше клетките. Взрях се в приближаващия се слуга. — Не искам това… нещо… в близост до мен!

— То открива скрити оръжия, сър. — Биячът ми се усмихна окуражително, като че ли съм някакъв провинциален скуайър. Размаха устройството край ръцете на Та-Нам и надолу пред тялото му.

— Е, на мен не ми харесва! — И така си беше, но въпреки това, когато свърши със сина на меча, той се отправи към мен, размахал своята бухалка. Нещото запищя веднага щом ме доближи, с неестествен тон — чиста нота, по-висока от всяка, достигана от който и да било кастрат. Това накара и тримата да тръгнат към мен, сурови колкото си щеш и готови да проявят грубост въпреки положението ми.

Скоро се разбра, че Строителската играчка смята златото за оръжие — което в много отношения си е вярно, ако трябва да сме честни, — така че ми се наложи за смайване на охраната да сваля триста и осемдесет двойни флорина от своята персона и да оставя алчните им пръсти да ровичкат в останалите три хиляди двайсет и шест в чантата ми.

— Сигурен ли сте, че не искате да оставите това при нас, докато трае визитата ви, сър? — Горилата, изглежда, гореше от желание да докопа капитала ми. — Тук сме имали бунтове за изпуснат сребърник. Да внасяте толкова пари там вътре… не е добра идея.

— Не е безопасно — добави вторият бияч, по-млад, неспособен да откъсне очи от чантата ми.

— Не е разумно — обади се и последният, най-дребният, но все пак внушителна планина от мускули, който изглеждаше ядосан да види такова богатство на място за длъжници.

— Всичко е добре скрито. — Намръщих се към купчината ленти, в които бяха зашити излишните флорини. — Е, беше, преди да започнете да ме пребърквате. — Вдигнах една лента и се заех да я опасвам със звънтене около кръста и торса си. — Та-Нам ще е повече от достатъчен да защитава моите интереси, със или без ножовете си. — Последното го казах бавно, за да им набия в чутурите, че синът на меча би могъл да ги убие на място. Нещо повече, можеше да го направи с чиста съвест, тъй като законът в Умбертиде приписва престъплението на онзи, за който се докаже, че е платил за извършването му. Обвързвайки се с договор, синовете на меча бяха на практика неуязвими за криминални обвинения — ставаха обикновени инструменти като меч или механичен войник и не по-виновни от тях.