Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Въпреки алчността си стражите не се опитаха да ми вземат златото. Собствеността и дългът са свещени в Умбертиде и на никое място не се тачат повече, отколкото в затворите за длъжници. Целият затвор беше на практика средство за изсмукване на кръвчицата на онези, които попаднат в лапите му — и им я изсмукваше по строг ред и напълно легално. Насред институционализирана кражба от такъв мащаб не можеше да има никаква търпимост към индивидуалната кражба. Само със стриктно придържане към правилата за крадене може да се поддържа илюзията, че то е законно и цивилизовано.
Нашата горила с маникюр ни преведе през по-здравословната част от затвора и ни предаде на един тъмничар, който щеше да ни води нататък. Наложи се да платя и на него.
— 98-3-8… как беше по-нататък? — Той вървеше напред, като размахваше незапален фенер.
— 98-3-8-3-6 — казах, като примижах срещу хартията. Бяхме подминали високите прозорци и осветените коридори — дървените врати по стените бяха отстъпили място на решетки и маслените лампи димяха толкова силно, че да се разкашляш. — Какво означава това?
— Означава, че е дошъл тази година, 98-ма, неотдавна, преди по-малко от месец, и че е беден като църковна мишка, щото е кажи-речи толкова назад, колкото стига това място.
Хвърлих поглед през следващите решетки към една празна килия и видях каменен под, покрит с мръсотия, гола пейка и купчина парцали за постеля. Едно око блестеше сред парцалите и осъзнах, че това не е постеля.
Докато вървяхме нататък, вонята се усили — гадна смесица от нечистотии и гнилоч. Коридорът заприлича повече на тунел и трябваше да наведа глава, за да не остържа тавана. Тук-там самотни свещи, закрепени сред локвички восък, нарушаваха мрака. Другаде разни неща стенеха и шумоляха в непрогледните зловонни пространства зад решетките. Радвах се, че не виждам. Водачът ни запали една вощеница от последната свещ и последвахме блещукащата ѝ искрица в ада.
— Ето, стигнахме, 3:6. — Мъжът запали фенера си, за да ни покаже отново потния буцест релеф на голия си торс.
Стояхме в квадратно помещение с нисък таван и осем арки, водещи към големи килии, всяка преградена с мръсни ръждиви решетки. Създанията вътре извърнаха лица от светлината, сякаш им причиняваше болка. Повечето бяха голи, но не можех да позная дали са мъже или жени. Изглеждаха ми еднородно сиви, оплескани с мръсотия и по-мършави, отколкото си представях, че може да е някой, без да умре. А зловонието… в него имаше по-малко нечистотии и повече гнилоч… смрад от онази, която не иска да се махне от ноздрите ти с дни. Миришеше на смърт — смърт без надежда.
— Как е последната част?
— Какво? — Върнах погледа си на тъмничаря.
— Последната част. От номера на случая.
— Аха. — Вдигнах рулото пергамент, за да го разчета.
Приближихме се до арката, върху чийто ключов камък беше изсечен знакът VI.
— Назад! — Тъмничарят задрънча с палката си по решетките и длъжниците се отдръпнаха, присвивайки се като кучета, свикнали да ги бият. — Новият! Покажете ми новия!
Сивата тълпа се раздели, затворниците се примъкнаха към стените на килията, влачейки боси нозе по мокрите нечистотии. Сенките отстъпиха заедно с тях и фенерът разкри каменен под, осеян с боклуци.
— Къде… — А после го видях. Лежеше на една страна, с гръб към нас. Гръбнакът му представляваше редица от кокалести бучки под бледа кожа, изпъната болезнено върху тях. Бях виждал повече месо по мъртви просяци в канавките на Вермилиън, след като цяла нощ кучетата са ръфали крайниците им.
— Осем-едно-шест-три-две! — изрева надзирателят, сякаш се намираше на плаца. — Стани!
Грубостта на този вик ме накара да трепна — мен, който щях да изляза оттук натоварен със злато, — и яденето, чиято цена би могла да откупи свободата на някоя от тези души, накиселя в стомаха ми. Посегнах бързо и хванах човека за бицепса.
— Стига. Отвори. — Бях стиснал зъби.
— Отключването тук струва два хекса — каза той без злоба.
Потърсих в джоба си нещо толкова дребно като таксата му и след цяла вечност ровичкане извадих три от шестостенните медници.
— Давай. — Ръката ми трепереше, макар че не бях сигурен защо съм ядосан.