Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Момче! — извика Фенгболд. В тона му имаше едва сдържана яростна острота. — Къде ми е виното?

— Тъкмо го загрявам, господарю — отвърна Исак, извади ръжена от глинената кана и забърза да напълни бокала на херцога.

Фенгболд не му обърна внимание, тъй като го бе насочил към Леждрака, който стоеше наблизо намръщен, все още облечен в окървавената си кожена ризница. Херцогът, напротив, беше изкъпан — Исак трябваше да стопли безброй гърнета с вода на малкото мангалче — и носеше роба от алена коприна. Бе си обул велурени чехли и дългата му черна коса висеше по раменете му на мокри пръстенчета.

— Няма да слушам повече тези глупости — каза той на наемния капитан.

— Глупости? — изрева Леждрака. — На мен ли казваш това? Видях омагьосаните хора със собствените си очи, градски жителю!

Очите на Фенгболд се присвиха.

— По-добре се научи да говориш с повече уважение, равнинецо.

Леждрака сви юмруци, но задържа ръцете си край тялото.

— И все пак ги видях, и ти също.

Херцогът възкликна с отвращение:

— Видях джуджета — изроди, каквито се премятат и подскачат пред повечето тронове в Остен Ард. Това не бяха сити, каквото и да приказват Джосуа и оная Гелое.

— Дали са обикновени джуджета, или приказни същества не мога да кажа, но тя не е обикновена жена — каза Леждрака. — Името й е добре известно в пасищата — добре известно и доста страховито. Хората, които отиват в нейната гора, не се връщат.

— Това е смешно. — Фенгболд пресуши чашата си. — Аз не се подигравам лесно с тъмните сили… — Той спря за момент, сякаш някакъв неприятен спомен настойчиво се домогваше до вниманието му. — Не се подигравам, но и на мен няма да се подиграват. И няма да се изплаша от магьоснически номера, колкото и силно да влияят те на суеверните диваци.

Тритингът се вторачи в него за миг, лицето му изведнъж стана спокойно-студено.

— Твоят господар, според думите, които съм те чувал да казваш, е затънал доста в това, което наричаш „суеверия“.

Погледът на Фенгболд беше също толкова студен.

— Никого не наричам „господар“. Елиас е кралят, това е всичко. — Мигът на необмислена прибързаност бързо изчезна. — Исак! — викна той раздразнено. — Още вино, дявол да те вземе. — Пажът припна да го обслужи, а Фенгболд поклати глава. — Стига джафкане на дребно. Имаме проблем, Леждрака. Искам да го решим.

Наемният вожд скръсти ръце.

— На моите хора не им харесва, че Джосуа има такива съюзници — изръмжа той, — но не се страхуват. Те не са бабички. Ще се бият така или иначе. Нашите легенди отдавна гласят, че кръвта на вълшебниците се пролива точно като човешката. Ние доказахме това днес.

Фенгболд махна нетърпеливо с ръка.

— Но не можем да си позволим да продължаваме по този начин. Те са по-силни, отколкото смятах. Как ще се върна при Елиас и ще му кажа, че повечето му гвардейци са избити от една шепа притиснати в ъгъла селяни? — Той почука с пръст по ръба на чашата си. — Не, има други начини, които ще осигурят триумфалното ми завръщане в Еркинланд.