Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Оседланите овни, разбира се, нямаха нужда от такива дреболии като подкови с шипове: техните копита се лепяха по леда като краката на мухи по стена. Равното езеро беше много по-малко предизвикателство от замръзналите пътеки на Минтахок.

— Ето ме — каза някой зад него. Саймън се обърна и видя Сиски; гледаше го с очакване. Лицето й беше пламнало и покрито с капчици пот, коженият й жакет беше раздърпан и кален, сякаш беше изпълзяла изпод земята.

— Къде беше? — попита Саймън. Не виждаше и следа от рани по нея и беше благодарен за това.

— С Бинабик. Помагах му. — Тя вдигна ръце, за да изобрази някаква сложна дейност, после сви рамене и се отказа.

— Бинабик добре ли е? — попита Саймън.

Тя помисли за момент, после каза:

— Не е ранен.

Саймън пое дълбоко дъх, успокоен.

— Добре. — Преди да успее да каже още нещо, долу настъпи оживено раздвижване — още хора бързаха да се включат в битката. След миг Саймън чу тъжен зов на рог: той изсвири дълго, после четири пъти кратко, после две дълги изсвирвания, които проехтяха едва чуто по склона. Сърцето му подскочи; внезапно му стана студено и целият изтръпна, сякаш беше паднал в ледена вода. Беше забравил броенето, но нямаше значение. Това беше сигналът — време беше!

Въпреки възбудата си внимаваше да не издере хълбоците на Намиращата дома с шиповете, докато се качваше на седлото. Повечето канукски думи, на които Бинабик го беше учил толкова внимателно, излетяха от главата му.

— Хайде! — извика той. — Хайде, Сиски! Джосуа ни вика! — Извади меча си и го размаха, но удари един нисък клон. Как ли беше „атака“? „Ни…“ — нещо си. Той се обърна и улови погледа на Сиски. Тя му кимна, малкото й лице беше тържествено. Тя разбираше. Размаха ръка и повика воините си.

„Всички знаят, какво става — досети се той. — Няма нужда да им казвам нищо“.

Сиски кимна — даваше му разрешение.

— Нихут! — извика Саймън и препусна надолу по калната пътека.