Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Беше странно замаян. Мина доста време, докато се сети да откъсне торбестия ръкав на убития и да стегне с него раната на крака си. Чак когато свърши и пъхна крак в стремето на Намиращата дома, разбра какво е направил току-що. Догади му се, но не беше направил грешката да яде тази сутрин. След малко успя да се покатери на седлото.
Беше си представял, че ще е нещо като втори командир на тролите, ръката на Джосуа сред канукските съюзници на принца, но бързо откри, че е достатъчно трудно и само да оцелее.
Сиски и дребничките й войници бяха пръснати из цялото мъгливо бойно поле. По едно време, когато успя да намери участък, където те бяха по-нагъсто, той видя Сиски: тънкото й копие беше стремително като жило на оса. Кръглото й лице беше толкова свирепо, че тя приличаше на мъничък снежен демон — а после битката отново ги раздели. Тролите не се биеха най-добре в строй и Саймън бързо разбра, че са много по-полезни, когато се движат бързо и безпрепятствено сред по-едрите конници на Фенгболд. Овните стъпваха сигурно като котки и въпреки че Саймън видя доста мъртви и ранени кануки, дребосъците си връщаха за всичко, дори с надбавка.
Самият той влезе в още няколко схватки и уби още един тритинг, този път в горе-долу честна борба.
И точно докато се кълцаха с този тритинг, Саймън изведнъж разбра, че за тези неприятели той не е дете. Той беше по-висок от наемника и с шлема си и ризницата несъмнено приличаше на страховит боец. Внезапно окуражен, той атакува и накара тритинга да отстъпи. Когато той спря и конят му застана гърди срещу гърди с Намиращата дома, Саймън си спомни уроците на Слудиг, изфинтира тромав замах и наемникът клъвна — наведе се твърде много напред при ответния си удар. Саймън го остави да загуби равновесие, после го цапардоса с щита си по кожения шлем и след това го промуши с удар в незащитените от бронята ребра. Наемникът остана на седлото си, докато Саймън не дръпна кобилата назад и не измъкна меча си, но преди да успее да я обърне, тритингът вече беше паднал на окървавения лед.
Запъхтян, Саймън се огледа и се запита кой ли побеждава.
Колкото и вяра да му беше останала за благородството на войната, през този дълъг ден на замръзналото езеро тя умря. Посред тази ужасна касапница с паднали приятели и врагове, еднакво пръснати наоколо, осакатени и окървавени, някои дори без лица от страхотните рани; при виковете и молбите на лишените от достойнството си умиращи мъже, които кънтяха в ушите му; при наситения със зловония въздух от предизвикана от страх пот, от кръв, от изпражнения, беше невъзможно да видиш воюването като нещо различно от определението, което веднъж му бе дал Моргенес: нещо като ад на земята, създаден от нетърпеливото човечество, за да не чака дълго за вечния живот. За Саймън гротескното му безчестие беше почти най-лошото. За всеки повален рицар в броня колеха по половин дузина пехотинци. Даже животните понасяха страдания, на които не биваше да бъдат подлагани дори убийците и предателите. Саймън видя цвилещи коне, осакатени от случаен удар, да се търкалят агонизиращи на леда. Макар че много от конете бяха на армията на Фенгболд, никой не бе ги питал дали искат да отидат на война. Тя им беше натрапена, както и на Саймън и на останалите хора от Нови Гадринсет. Дори кралските гвардейци от Еркинланд може би биха искали да бъдат другаде, а не на тази убийствена земя, където ги бе довел дългът и ги бе докарала предаността им. Само наемниците си бяха избрали това. За Саймън умовете на хора, които доброволно бяха дошли тук, изведнъж станаха неразбираеми като мислите на паяци или гущери — не, още по-малко, защото дребните животинчета почти винаги бягаха от опасността. Те бяха луди, разбра Саймън, и това беше най-потресаващият проблем на света: тези побъркани трябваше да са силни и безстрашни, за да могат да натрапват волята си на слабите и кротките. Щом Бог позволяваше на тази лудост да съществува — Саймън не можеше да не си го помисли, — значи беше стар бог, бог, загубил силата и влиянието си.
Слънцето беше скрито зад облаци и беше невъзможно да се каже колко време бушува битката. Рогът на Джосуа изсвири отново. Този път беше призивна мелодия, която проряза мъгливия въздух. Саймън, който мислеше, че никога в живота си не е бил по-уморен, се обърна към близките троли и извика: