Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Брадва удари един трол до Саймън. Мъничкото тяло увисна от оседлания овен — падаше бавно като есенен лист, докато не изчезна под копитата на Намиращата дома. През сънливата пустота на Саймън му се стори, че чува слаб пронизителен писък, като крясък на далечна птица.

„Убит“, помисли си той разсеяно, когато Намиращата дома се спъна и после отново стъпи здраво на краката си. Канукът беше убит. Миг по-късно Саймън трябваше да вдигне меча си, за да опре удара на един от наемниците. Сякаш мина цяла вечност, докато двата меча се срещнат. И когато това стана с тихо звънтене, той усети удара по цялата си ръка и чак в гърдите. Нещо го закачи от другата страна. Той погледна и видя, че бронята му е разкъсана и кръв шурти от рана на ръката му. Усети някакво ледено вцепенение от китката до лакътя. Задъхан, вдигна меча, за да отвърне на удара, но в обсега му нямаше никого. Той обърна кобилата и впери очи в мъглата, която се надигаше от леда, после препусна към близката схватка — няколко троли бяха зле притиснати.

След това битката го обгърна като утешаваща ръка и нищо вече нямаше особен смисъл. Посред тоя кошмар той беше ударен в гърдите от нечий щит и падна от седлото. Запълзя, за да намери опора, и бързо разбра, че дори подкован с вълшебните шипове на Бинабик, си остава просто човек, който се мъчи да се закрепи на хлъзгаво парче лед. За късмет не беше изпуснал юздите и Намиращата дома не беше избягала; но същият този късмет едва не го уби.

Един от тритингските конници се появи от мрачината и го изблъска до кобилата. Лицето на мършавия тритинг бе толкова покрито с ритуални белези, че бузите, които се виждаха под шлема му, приличаха на парчета кора. Саймън беше в ужасно положение — ръката му с щита все още стискаше юздите и той едва успя да го повдигне между себе си и нападателя. Ухиленият наемник го рани два пъти: нанесе му плитък прорез по ръката с меча, успореден на първата му рана от този ден, и го прободе в бедрото под ризницата. И сигурно щеше да го убие след миг, но някой се появи внезапно от мъглата — друг тритинг, отбеляза Саймън със замаяна изненада — и случайно се сблъска с противника му, като бутна коня му към Саймън и почти събори наемника от седлото. Саймън замахна, повече за защита, отколкото за нападение, и мечът му се хлъзна по крака на мъжа чак до слабините. Тритингът падна на земята — кръв бликаше от раната му, — закрещя и се загърчи, шлемът падна от главата му. Лицето му, с изцъклени очи и сгърчено от болка, извика в паметта на Саймън спомена за един плъх, паднал в буре с дъждовна вода в Хейхолт. Беше ужасно да го гледа как плува отчаяно, оголил зъби и изблещил очи. Саймън бе опитал да го спаси, но в ужаса си плъхът понечи да го ухапе и той трябваше да избяга, защото не можеше да гледа как се дави. Сега пораслият вече Саймън се вторачи за момент в наемника, после стъпи на гърдите му, за да му попречи да се търкаля, и заби меча си в гърлото му — държа го, докато всякакви движения спряха.